Пристъпите зачестиха и тя започна да се буди почти всяка нощ. Събуждаше се често от жуженето на комарите в топлата юлска нощ или от звънкия смях на прибиращите се младежи под прозореца. Будеше се винаги от един и същи сън, който никога не помнеше. В разширените й от страх зеници блуждаеше само спомена за по-възрастен мъж, който я изпълваше с ужас. Никога не успяваше да види лицето му, но помнеше добре мириса му. Би го подушила навсякъде сред стотици хора.
Будеше се, когато в стаята въздухът се сгорещяваше. Често не разбираше как беше възможно в студените месеци да се буди обляна в пот, почти задъхана. Всъщност се задъхваше от ужаса, на който лъхаха сънищата й. Някакъв непонятен и необясним, но толкова реален ужас.

Необяснимо й беше, че мъжът от сънищата й я привличаше безкрайно. Когато го осъзна, страхът й стана още по-огромен, като огромна вълна, която заплашваше да я погълне.

А мъжът от сънищата беше просто безплътен мирис най-отчетливия аромат, който сетивата й можеха да доловят.

Зимните нощи ставаха все по-дълги. След първия и най-тежък пристъп на паника, тя заставаше на прозореца с цигара в ръка и дълго стоеше безмълвна преди да я запали. После дръпваше два-три пъти нервно от цигарата, докато дробовете и се напълнеха с дим и започнеше да кашля. Едва тогава разбираше, че е жива. Смъртно болна, но все още жива.

Дните сякаш не съществуваха и често минаваха в унес. Излизания и прибирания. Истината беше, че копнееше да го сънува и все я теглеше към дома й.

Живееше в малка стара кооперация. Целят блок смърдеше на котешка урина и на старческо оглупяване. Другите апартаменти се обитаваха от няколко самотни старци. Често когато се прибираше, на входа на едно трикрако столче, стоеше безмълвна една от старите й съседки, чиято костелива ръка неизменно подпираше сгърченото й от годините лице.

• - Днес няма да вали, казваше старицата. Утре може да повали малко, но не и днес. Ти обичаш ли да вали?

Какво значение имаше дали щеше да вали?

• - Не знам дали ще вали... Едва ли има значение, усмихваше се неловко тя.
• - Важно е да вали... Ще облекчи болката ти, казваше й старицата.

Винаги беше права. Ако валеше, болката ставаше по-лека за понасяне, а цигарата ставаше по-сладка.

В живота си имаше много мъже. Хвърляше се към някой от тях за кратко. Все виждаше в тях частица от онзи неин ужас от сънищата. Но след време, сладко-тръпчивия вкус на ужаса преминаваше в апатия и безразличие и те вече не й бяха интересни. Не притежаваха онзи специфичен мирис, който я караше да потръпва и я будеше нощем. Бяха някак аморфни.

Лятото настъпи бързо и агресивно. Всъщност нямаше изобщо пролет, дори зима не помнеше тази година. Вечерите бяха тежки и задушливи, миризмите бяха натрапчиво непоносими, а шумовете от отворения й прозорец я докарваха почти до лудост. Едвам допушваше цигарите си нощем.

Една вечер не видя старицата с костеливите ръце. Вместо това на входа беше залепен некролог - бабичката беше починала.

Тази нощ валя като из ведро. Дъждът биеше безмилостно покривите и улиците, удряше отчаяно по прозорци, гръмотевично крещеше от болка, но всички бяха неми за мъката му. Призори се укроти и заплака тихо.

Беше тежка нощ и цигарите угасваха недопушени. Тази нощ ужасът беше някак по-поносим. В тази нощ имаше нечия чужда болка, по-силна от нейната. В нечий чужди очи съществуваше по-голям ужас от нейния.

Апартаментът на старицата стоя празен около месец, докато го продадат. Никой не искаше да го купи, страхуваха се, че там беше умрял човек. Купи го някакъв мъж на средна възраст. Така шушнеха другите старци от блока. Художник бил май, артист или нещо такова. Човек на изкуството. Не излизаше почти никъде и никой не беше сигурен как изглеждаше. Дали беше мъж на средна възраст или старец, а може би беше млад, но дали изобщо беше мъж, може би беше жена? Излизал нощем и се носел като  призрак по улиците, така разправяха старците.

Тя също не го беше виждала, но го усещаше по миризмата. Веднъж усетила аромата му, знаеше, че няма да го забрави. Разпозна го безпогрешно и ужасът нахлу във вените й, започна да се движи в кръвта й и я изпълни. Усети се за първи път  жива. 

Вече не успяваше да заспи нощем. Ужасът вече беше реален, нямаше нужда да го сънува, той съществуваше и беше до нея.

Една нощ клепачите й натежаха бездиханни от дългата нощна умора. Събуди се след четвърт час, вкочанена от студ, а езикът й беше набъбнал от никотиновия глад. С треперещи пръсти запали цигара и отиде до прозореца. Видя го да стои почти безплътен долу на входа на едно трикрако столче. Пушеше бавно цигара. Едно облаче цигарен дим се изви нагоре и се разтвори в  косите й.

• - Може ли да изпуша една цигара с Вас?, дори не разбра кога се беше озовала до него.

Непознатият я погледна стреснато.

• - Да, защо не...

Седяха мълчаливо един до друг и пушеха безмълвни. Успя да разгледа лицето му, въпреки мрака. Беше на средна възраст, но изглеждаше по-млад. Чертите му бяха меки, брадата леко набола. Очите бяха тъмни и дълбоки. Обзе я страх, докато го гледаше. Загаси цигарата си и пое от аромата на тялото му. Побиха я тръпки. Искаше й се да избяга, но не можеше. Не искаше. Той я привличаше безкрайно, като магнит.

• - Не ми харесва да пуша. Направо мразя да пуша, но все нещо ме тегли към тия проклети цигари, прошепна той.
• - Дали ще вали утре?, попита го тя.
• - Художник съм иначе... Харесах апартамента от пръв поглед. Знаете ли, че е северен? Хората не харесват севера, мислят, че ще им е студено. А аз обожавам севера, на север цветовете са някак по-топли и ярки, по-истински, не носят оня фалшив привкус на щастието на юга и запада.
• - Харесва ми да вали, дъждът притъпява болката...
• - Да, прекрасно е, когато вали...

Болеше я неистово. Всяко едно парченце от тялото й се виеше от болка и искаше да изкрещи. Обичаше го, беше го търсила и сънувала през целия си живот, мисълта за него я беше  вкочанявала от ужас. Защо сега?

- Ела да спиш при мен тази нощ, не си спал дни наред от страх, прошепна му тя.

• - Откъде знаеш, че не мога да спя нощем, откъде знаеш, че се будя облян в пот и рисувам, докато не припадна от изтощение, палейки цигара от цигара? Откъде знаеш, че в съня ми всяка нощ идва една непозната жена, която никога не успявам да видя? Помня само кокалестата й ръка и в очите ми живее само ужасът ми и страхът от нея... Откъде знаеш, че се страхувам от всички жени....

Нямаше какво да му отговори. Как можеше да му обясни... Притисна се до него и пое дълбоко от аромата му.

Прегръщаха се дълго, пиеха от вкочанените си от ужас устни, стискаха посинелите си от студ ръце. После заспаха вплетени един в друг, топлейки студените си тела в горещата юлска нощ.

И двамата спяха своя първи сън. Навън заромоли тих дъждец.