Разхождах се из празната къща, слушайки звука от пантофите ми. Нямаше  какво да открия, така че да заангажира вниманието ми и да разсее депресията, която ме налягаше. Ежедневието ме убиваше. Непоносимо силно желаех нещо да се случи и промени живота ми изцяло.

До тук смятах, че личната ми свобода бе най-важното и си я бях извоювала. Нямаше кой да се бърка в живота ми, нито пък да слага условия в него как да го живея. Но когато няма със кого да споделиш тази свобода, тя се превръщаше в затвор.

Бях поставила стени между мен и заобикалящия ме свят. Живеех с идеите си, музиката, която умеех да сътворявам някъде от гънките на съзнанието си и с това да не загубя напълно разсъдъка си. Имах свобода, но работата  бе собственият ми капан. Всяко мое действие се следеше, всяка дума се обмисляше, а да не говорим за приятелите, всички се контролираха от някого. Липсваше ми онзи живот, който остана в миналото. Сякаш е било преди много години и то не съм била аз. В този минал живот нямаше камери и фотоапарати, насочени към мен. Но аз го поисках, в мен е вината.

Помня все още топлите му зелени очи, взиращи се в мен, сякаш аз бях целият им свят. Прегръдката, в която усещах закрила, ръцете, които си играеха с косата ми и пръстите, галещи нежно кожата на лицето ми. Не го поисках достатъчно силно и истински, затова сега съм си само със спомена. Телефонът иззвъня, връщайки ме в действителността.

- Ало.

- Михаела, утре в пет часа имаме проба! Ако можеш,  използвай джипа, тъмните стъкла ще ти помогнат от изненадващи интервюта. Днес как си? Вчера изобщо не беше на себе си и това не ми харесва, оказва отражение на работата ти. Виж, измисли нещо да избистриш главата си и днес  те искам с пълна концентрация и нови сили. - набързо изпя речта си многознаещият ми мениджър.

- Добре. – провлачих думата, за да му покажа, че ме е раздразнил достатъчно и добавих. – Нещо друго, заета съм и ми губиш времето?

- Ама че си ужасна, да не използвам по-груби думи. Човек ти мисли доброто, а ти...

Затворих. Не ми се слушаше повече.

Добре трябваше да се погрижа за лицето си. Запътих се към банята. Погледнах козметиката, разхвърляна по долапа и се отказах. Нямах никакво желание, представяйки се с два тона пласт нещо от тези боклуци. За какво са ми изобщо? Остарявах и според мен трябваше да го видят и другите. Нямаше незаменими и вечни хора. Така че от какво значение беше как ще изглеждам? Всички трябваше да разберат, че аз не съм на двайсет години, а почти навършвам  четиридесетте. Може би утрешният ден ще бъде подходящ, за да разкрия истинското си лице? Имах нужда светът да забрави за моето съществуване. Кариерата ми беше във своя разгар, можех да дам и още от себе си, но не го исках. Разбирах напълно, че човек е способен, когато не иска нещо, за части от секундата да изхвърли целия си живот в казана за боклука. И аз може би щях да го направя.

Той бе сторил същото с живота си. Точно, когато беше на самия връх и всички го боготворяха, се отказа. Затвори вратите на славата и се усамоти. Вече две години го бяха оставили на спокойствие, след като оплюха буквално целия му живот и таланта, който притежаваше. Единственото, което се чуваше за него, бе работата му или поне това, което бе останало от нея. Пишеше!!! А само как пишеше... Всеки стих, всеки разказ, всяка книга бе изпълнена със болка, която те караше да настръхваш.

Не можех да го забравя, а и не исках. Следях всичко свързано с него, защото сърцето ми не преставаше да го обича. Хиляди пъти си задавах въпроса:

,,Какво щеше да се случи, ако не бяхме избрали кариерата пред любовта ни?’’

Предполагам и той си задаваше същия въпрос.

 Държах в ръцете си последното, което ми бе изпратил.

Запомни ме, забрави ме...

Запомни ме, където и да отидеш,

че аз съм твоята къща с покрив и уют,

запомни ме и света да преоткриеш,

че ще дишам за теб и тук.

Ще чакам, когато си готова,

да се върнеш пак при мен,

всеки миг и час са глътка със отрова,

искам те, без теб съм дух сломен.

Крещи в гърдите ми разкъсващ зов,

,,Животът е убийствено суров’’.

Признавам си, грешал съм и отново пак греша,

но вярвам в теб, че ще се върнеш, моя сродна душа.

Забрави ме, когато си отида,

не се обръщай ти назад

и да искаш, аз няма да се върна,

ела сега, животът ми е Ад...

Хартията се тресеше в ръцете ми, а сълзите ми се стичаха, карайки ме да се давя в собствената си агония. Защо изобщо позволихме да си причиним всичко това? Не можех да чакам до утре, нито пък той можеше. Както бях с пижамата, се запътих навън. Отваряйки вратата,  ме заслепиха прожектори и светкавици от фотоапарати. Едва ли можеха да ме уплашат. Качих се в джипа и запалих двигателя. Може би щях да запаля и нещо друго, но вече нищо не ме интересуваше, исках само да стигна до него...

- Мамо, виж какво открих в килера! – каза малката ми принцеса.

- Какво, мила?

- Стари вестници, в които пише, че си предизвикала скандал, замесен с наркотици! Вярно ли е? – каза възмутена дъщеря ми.

- Не вярвай, мила, на всичко, което пише във вестниците. Това е част от миналото ми и да си призная, я оставих за теб, когато пораснеш и искаш да разбереш, да ти обясня. – казах, като си помислих, че май беше дошло времето.

- Искам. Струва ми се ужасно да бъдеш замесен в такова нещо.

- Така е, но за мен бе по-важно да бъдем с татко ти заедно, а това беше единственият начин да ме свалят от върха. Кариерата ми, като пианистка, приключи бързо, когато написаха всички тези глупости за мен. Не е честно, но и животът е прекалено труден, за да има честност в него. По-важното е, че сме заедно и че тези дребни неща могат да се превъзмогнат...