Здравей, аз съм онази, която ти измами подло... Помниш ли ме?...

 Пак мълчиш и нямаш смелост да ме погледнеш в онез очи, които д вчера целуваше ти...                          

Отново глава наведе и поглед в земята забоде той... 

„Погледни ме” - тихо му изрекох. - „Защо мълчиш? Какво тежи ти на сърцето?”.

Пак мълчиш... А в погледа ти видях всичко – и тъгaтa, и мъкaтa, но за какво?...

Една сълза бавно по руменото му лице се стече и  поглед в мен впи... Поглед, който ме изгаряше, поглед, пълен със страст, с желание, но и с болка... Но защо?.. Пак мълчиш... Но нежно взе ръката ми и докосна с нея сърцето ми и продума: „Усещаш ли - това сърце за тебе бие, за теб само, за никоя друга?”

Плахо от него се отдръпнах, а той каза - „Не бягай , моля те, повярвай ми!”

„Но как? Та точно ти ме лъжеше и мамеше, а сега очакваш да повярвам, че тез думи били истина” 

„Даряваше ми щастие и в миг го превръщаше в тъга"

„Как, кажи ми как отново да ти имам вяра, ти уби всичко в мен"

Бавно пусна ледената ми ръка и без думи, без сили за последно сбогом, обърна ми гръб и в тъмнината се изгуби той, а аз отново бях в сълзи обляна, отново изоставена от него... 

...Но пропиляното време няма кои да ми върне, време, в което съм можела да си тръгна, но не съм... Време, в което той ми даряваше любов, но и много болка...