Зеленият камък - втора част

            Дидо вървеше по улицата и мислеше - кои да бъдат тези седем души? Всъщност списъкът беше дълъг, бяха повече от седем, но колкото-толкова. Кои заслужаваха най-много подобна съдба?

            Разбира се, първа беше бившата му приятелка. Тя така и не намери смелост да застане пред него и да му каже защо го напусна - беше страхлива путка.

            После идваше ред на двама негови колеги – единият го обвиняваше несправедливо за неприятни събития, другият се самоизтъкваше непрекъснато и принизяваше останалите, което беше досадно и дразнещо.

            Окей, дотук – трима! – премисли той.

            Четвъртият му беше бегло познат, приятел на негови приятели, който един път му каза – „така става, като си слаб на Дартс“. Той искаше винаги да печели - много неуважително!

            Петият беше новият на бившата му, който на един лагерен огън, каза пред всички: “Като бяхме под одеалото тази сутрин, друго говореше!” Тъпата брантия не разбираше, че не бива да събира бившия и сегашния на едно място.

“Дидо, ти си страхотен човек и аз много бих се радвала да си останем приятели!”

            Още съжаляваше, че не се беше сетил да жигоса красивото личице на шибаняка с някоя горяща цепеница от огъня в онзи момент.

            Дотук - пет, добре! Още двама, но кои да са?

            Спомни си за един свой приятел.

            “Човек, много искам да замина готвач на кораб – три бона на месец, ама трябва да се грижа за баба си! Не може да ходи до магазина!”

            Е, да, женицата не беше направила нищо лошо на Дидо, дори всеки път като им отидеше на гости го посрещаше с усмивка, но да... беше си изживяла живота, а пък приятелят му погубваше своя с грижите за нея. А Дидо искаше да му помогне, но начинът  беше само един, за съжаление.

            Добре шест, кой да е седмия?

            “Ей, ти ли седя долу и ме псува на майка през терасата?

            “Моля?“ – попита тогава объркан Дидо.

            Той пристъпи напред и го хвана за яката.

            „-Ей, дрисльо, казвай, к`ъв ти е проблемът?

            -К`во... къде живееш ти? – попита той.

            Другият премигна тогава объркан, отпусна захвата, но после пак го затегна:

            -Казвай, ти ли беше?

            -Не – отвърна Дидо.

            Онзи го изблъска и Дидо се озова на земята.

            -Ае, много добре те видях, нищо че е тъмно, ся... оставам те, ама още път и ще те смачкам, тъй да знаеш!” – и си тръгна.

            Дидо ненавиждаше нищо повече от фалшивите обвинения. Този се казваше Стоян, бяха се озовали по случайност в обща компания.

            В последствие Дидо успя да разбере къде живее Стоян. Оказа се, че бяха от един и същи квартал.

            Така, хоп и ето ти: седем грешника – седем трупа! Бившата, настоящия, колегата егоцентрик, педантичната мижитурка, играча, бабата и селския.

            От кого да започне?

             Следва...