- „Синьо виктори" - измъмри неясна фигура зад тезгяха.

Това ме разбуди от леката дрямка и ме върна в малката, притъмнена стаичка. Машинално посегнах и подадох пакета. Дори на Коледа хората се тровят с това. Но не е моя работа, аз не ги познавам, нито пък виждам, а единствено чувам техните поръчки, които изпълнявам отново и отново. Но не е толкова монотонно, имам разходки за водка, до задната част на магазинчето, за разнообразие. Това беше вече животът ми - стремежа да свикна с ежедневието и просто да карам нататък. Как да се изразя - да го превърна в навик... По-лесно е... особено щом обществото ме прави такъв...

Смразяващ полъх секна моите размисли и насочи вниманието ми към още отвореното прозорче на тезгяха. Прещраках със зъби, след което се пресегнах, за да го затворя. Вън мракът вече беше обгърнал зимната одисея. Колко привидно спокойно изглеждаше всичко, докато не се наложи да излезеш там и да се бориш със студа. А дали въобще си струва да го направиш?

Съзерцавах обширната снежна картина през малкото си схлупено прозорче от малката си тясна стаичка. Хах, това е като да мечтаеш...

Надявах се скоро да се свърши този проклет сезон, може би да настъпи лято, но то щеше просто да се изплъзне и да окапят отново листата.

Раздвижване отвън насочи погледа ми към клатушкащ се човек. Видях как губи баланс на леда и се строполява. „Сигурно е проклета пияница" - промърморих пренебрежително и бързо загубих интерес. Имах точка за гледане.

Чух почукване на стъклото. За моя изненада, там зърнах детско лице. Малко момиченце с розова шуба и странен, наивен поглед. Хлъзнах прозорчето встрани и погледнах към нея.

- Здравейте, господине - каза тя.

Зачаках поръчката.

- Искааам шоколад! - весело извика, след което се обърна надясно, задърпа някой за ръкава и запита. - Тате, може ли от най-големия шоколад? Искам да е шоколад с лешници.

- Е, какво пък, празник е. Вземи тези пари, миличка, и кажи да продавача какво ще си купуваш - изрече по-груб мъжки глас, след което погали кестенявите косите на дъщеря си.

- Искаааам ей онзи там - каза малката и посочи към рафта с шоколадови изделия.

Обърнах се. Подадох й го.

- Благодаря Ви - каза тя с усмивка и го гушна.

Телефонът на мъжа звънна изненадващо. Той отговори и се отдръпна на няколко метра.

Детето го проследи с поглед в начало, но после отново се обърна към мен.

- А ти можеш ли така. Виж. - подскочи игриво няколко пъти.

Усмихнах се леко.

Баща й се приближи след секунда, заглушил говорителя на телефона си. Наведе се, за да може да ме види и ме помоли да наглеждам да малко дъщеря му. Не искаше да направи някоя пакост докато завърши разговора си.

Изсумтях, но охотно се съгласих.

Бегло й хвърлих  едно око. Беше стиснала шоколада и се опитваше да го разопакова със зъби и нокти. Реших, че това не ме интересува. Дребната сама се оправяше, така че се облегнах лениво и притворих очи.

Имах натрапчивото чувство, че ме наблюдават. И не грешах. Озърнах се и забелязах, че тя се е втренчила в мен, ядейки шоколад. Хах, колко странно го наръфваше. Щом отново затворих клепачите си, същата ситуация се повтори. Този път се наклоних напред и я запитах леко раздразнено:

- Какво има, малката?

Тя остави за малко шоколада и се помъчи да отчупи един ред. В крайна сметка, с малко борба, не й се опря. Приближи се към мен и ми го подаде с типичната детска усмивка. На моето лице се изписа озадачена гримаса.

- За мен? Защо?

- Амии, защото ти ми даде шоколада и сме приятели. - изфъфли детето.

- Приятели са хората, които дават шоколад, а? - казах  цинично.

- Да, затова и аз ти давам шоколад. - усмихна се тя, не усетила тежката нотка в гласа ми.

- Но ние не сме приятели... - промълвих.

- Ама... - загледа тъжно тя и провеси поглед.

Вдигнах ръце и въздъхнах. Деца...Огледах се за баща й. На няколко крачки от магазинчето описваше нервни кръгове, говорейки по телефона. Всички си имаме проблемите, помислих си, но не трябва да ги стоварваме на друг. Кога ли щеше да се усети и да прояви тактичност, като вземе дъщеря си? Изсумтях и се отпуснах умислен на стола.

Усетих, че нещо ме докосна. Щом погледнах, заварих малката да ме побутва, пресегнала се през прозорчето.

- Ама аз искам да сме приятели, а ти? - промълви леко обнадеждено.

Въздъхнах и реших, че ще е по-добре да се примиря със ситуацията.

- Да, защо не? - казах и поех шоколада, който тя отново предлагаше с протегната към ръка.

- Хей, но ти защо си тук на Коледа?

- Виж, малката - раздразних се леко - Някои от нас трябва да правят пари, не че знаеш какво е...

- Знам! - намуси се тя. - Онзи ден почистих снега пред нас и тати ми даде два лева. И сега ще помагам повече у нас и ще си спестявам. Мечтая да си имам огромен палат с двуглави понита и хвърковати феи, и гори пълни с котки с три опашки ,и всичко, което ми се прииска да се появява от магическо езеро.

Не искаме ли всички това...

- Виж, при мен не става така. Как да ти обясня че дворците и нещата за моя размер са далеч по-скъпи.

- Не разбирам, но ти вземаш повече пари...

- Няма значение. В крайна сметка, никога не вземаш достатъчно и е безсмислено да се опитваш. Наивно е!

- Е, аз ще си мечтая за магическото имение и ще си го имам! - сопна се тя и ми обърна гръб.

Стана ми жал за нея, защото в същия този момент се натъжи и уни. Обърна ми гръб и се седна на стъпалото пред магазинчето. Но какво можеше да направя, освен да се просна отново на стола си?

- Сега разбирам защо каза така - промълви детето, отново погледнало към мен - Ти сигурно не си мечтаеш вълшебен замък. За какво си мечтаеш?

- За добър смислен живот, знам ли?! Какъв е смисъла да си мисля нереални неща? Имам си живота - живея си го!

- Но тати казва, че човек е голям, колкото мечтите си, те могат да те понесат и  че като се стре... стремем, аа, стремим към тях, ставаме по-добри.

- Е, татко ти греши, малката! - казах грубо, дори излишно грубо...

Можех да видя невинната тъга в очите й. Тя се обърна и сгуши на земята. Понечих да се облегна и затворя отново очи, но не можех. Въздъхнах, след което се наведох напред и станах. Открехнах вратата пред мен и се промуших отвън. Студа ме накара да потреперя и скръстя ръце. Погледнах я. Горкото, то. Приклекнах до нея и я побутнах.

- Хей, мъниче, недей така. Баща ти... Той може би е прав. Сигурно аз не помня как се мечтае -   толкова невинно и искрено си помислих.

- Опитай да се сетиш. Аз не знам какво бих правила, ако не си меч...

- Катя, време да тръгваме. - прекъсна я баща, приближавайки се към нас.

Така я хвана за ръка и отведе към приказният й замък.

В крайна сметка, останах отново сам в тази гадна, клаустрофобията стая. Осъзнах, че дори да съм надрасъл това дете с векове скептицизъм и циничност, тя остава по-голямата. Не се бях чувствал толкова самотен на работа от много време насам. Обмисляйки това, погледът ми блуждаеше през прозорчето из зимната пиеса, разиграна от вятъра и хвърковатите снежинки. Наблюдавах как се изсипват и нежно се постилат по паважа. Но биват разровени... и утъпкани. С интерес забелязах как първоначално залъха, снежинките се разместваха леко,  разиграваха се и разпиляваха енергично, а в последствие се изви по-силен вятър, който ги отвяваше, понасяше...