Беше на смрачаване, когато вратата отново се отвори. Обърнах се рязко, защото бях прекарала последните два часа в обикаляне на стаята и бях меко казано изнервена. Иван ме беше излъгал. Нямаше никакъв ключ в онова чекмедже, нито където и да е другаде в кабинета.

Когато се бях събудила и бях усетила, че имам сили да се държа на краката си, бях решила да изляза и да видя къде съм. Така че увита с едно одеяло бях започнала да тършувам из чекмеджетата на бюрото за ключа, който би трябвало да е там, както ми беше казал Иван. Две от чекмеджетата бяха заключени и не можах да направя нищо с тях, колкото и да чоплих с химикалки, лъжици и вилици. Другите две бяха натъпкани с разнокалибрени хартии, така че също не успях да намеря нищо. Колкото повече ровех, толкова повече се паникьосвах.

Майка ми винаги ми беше казвала, че съм наивна. Вярвала съм била в доброто у хората, все едно всичко е чиста монета, така ми говореше тя. Бях повярвала, че Иван ще ми помогне, че наистина съм в безопасност. А сега се оказваше, че ме е излъгал. Ами ако ме беше излъгал и да други неща? Ако изобщо не беше полицай? Със сигурност не ми приличаше на такъв с тия дрехи и пълната липса на униформа. А и ако беше полицай в Русия, защо говореше на български? Едва ли им провежсдаха курсове...

Прекарах по-голямата част от времето в обикаляне на тясното пространство между нахвърляните хартии. Ако не се движех, имаше огромна вероятност да започна да си гриза ноктите или да вия от ужас. Разгледах някои от хартиите, наистина май бяха на руски, но не можех да разбера какво значат. На някои папки наистина пишеше "ДЕЛО", но това също нищо не значеше.

Времето минаваше, а вратата си оставаше заключена и вече започвах да си съчинявам какво точно ще изкрещя в лицето на Иван, когато се появи. Все някога щеше да се сети, че ме е заключил тук. Тогава щях да му кажа всичко в лицето.

Права беше мама, бях наивна. И ако му се развиках, какво? Можеше да ми запуши устата и да ме върже следващия път. Така нямаше да стане. Гледах как стрелките на часовника се движат по циферблата и измислих какво да направя.

Когато вратата се най-сетне се отвори и Иван се подаде през процепа, реших да действам. Възползвах се от това, че му стигам до рамото и се мушнах под ръката му, която държеше вратата. Беше се натоварил с някакви неща, но това нямаше значение. Исках да си тръгна. Веднага.

- Катерина! - извика той след мен, но не му обърнах никакво внимание.

Озовах се полутъмен коридор в неясен цвят и хукнах надолу по него. За няколко секунди бях свободна и ускорих ход. Одеялото се свлече от раменете ми и го хвърлих. По-добре да замръзна от студ, отколкото да прекарам заключена още незнайно колко. Коридорът беше дълъг, така че се опитах да бягам колкото ми държат краката. С всяка следваща крачка обаче имах чувството, че започнат все повече да ми тежат, все едно имам камъни вързани за тях.

Сърцето ми блъскаше в гърдите и ми беше трудно да си поема дъх. Това приличаше на кошмар, от който няма измъкване. Чувах зад гърба си тежки стъпки и се опитах да ускоря ход. Краката обаче започваха да не ме слушат, а стъпките се приближаваха. Гонеше ме. Отново си пожелах просто да се събудя. Вместо това обаче, една ръка се пресегна и ме стисна за лакътя като в менгеме, принуждавайки ме да спра на място. Виеше ми се свят и виждах тъмни кръгове пред очите така че облегнах гръб на стената.

- Какво си мислеше, че правиш? – каза Иван раздразнено.

Той се облегна на стената пред мен, блокирайки всякакъв път за бягство, ясно показвайки ми, че няма да мръдна от тук. Май дори не се беше задъхал. Свлякох се на земята, защото краката ми трепереха. Ако не друго, поне не ми беше студено в момента. Иван клекна до мен и изравни крайно намръщената си физиономия с моята. Очите му бяха потъмняли от гняв.

- Хайде, обяснявай! Какво точно си мислеше, че правиш?

Стараеше се да вика, но гласът му трепереше. Отне ми няколко минути да си възвърна способността да дишам както трябва, преди да започна с онова, което си бях наумила:

- Ти си виновен! Ти и само ти! Какво съм си мислела? Ти ме заключи с часове и ме питаш какво си мисля? Какво може да си мисли момиче заключено с часове, я да видим?

Избълвах това на един дъх и после наведох глава. Кръговете пред очите се бяха върнали от усилието.

- Не съм те заключил! Ключът беше... – промърмори Иван.

- В чекмеджето на бюрото, да бе. Все едно не проверих всичките. Отключените, де.

Иван се отпусна на пода до мен с пуфтене. Тръгнах да ставам, но ме дръпнаха надолу.

- Ще го убия! - процеди и изпука кокалчетата на пръстите си. - Ще пречукам онова копеле!

- Все ми е тая - троснах се аз и му хвърлих мрачен поглед. - Искам просто да си отида вкъщи. А ти си лъжльо! - допълних и го сръгах с лакът.

Той издаде някакъв странен звук между ръмжене и мърморене. Честно казано, не ме интересуваше на кого какво смяташе да прави. Просто не исках да съм затворничка. Помълчахме малко. Аз се взирах в мръсния цокъл на отсрещната стена. Май беше боядисано в тъмносиньо.

- Ключът трябваше да бъде в чекмеджето! - каза Иван след малко и ме дръпна да го погледна. - Кълна ти се, не беше нарочно. Просто сменникът ми е кретен и кой знае къде го е затрил! Съжалявам, наистина!

Вече не изглеждаше ядосан, по-скоро наистина съжаляваше. Може би.

- Какво смяташе да правиш сама посред зима навън? - попита ме той укорително. - А?

- Не знам - свих рамене аз. - Просто... не ме заключвай повече!

- Това не е хотел, драга. Оставя ли кабинета отключен, ще се намъкне някой вътре. А не става ако ти си там.

Звучеше отегчено и мрачно, все едно съм малко дете и нищо не разбирам.

- Защо? Аз какво съм? Чувал? Да не съм на склад?

Иван отговори на заяждането ми с още пуфтене и разроши косата си. Сега забелязах, че е черна. Не че имаше особено значение.

- Не, цивилна си! - измърмори той отегчено. - Не ти е тук мястото!

- Ами намери къде ми е мястото, тогава!

- Катерина не... – започна той, но аз още не бях свършила.

- Нали ти си полицай! Дотук само ми говориш някакви неща, но нищо не ми казваш! Не съм малко дете!

Отдръпнах се от него, скръстих ръце на гърдите си и му обърнах гръб. Започваше да ми става студено и установих, че по коридора въздухът е леден, в сравнение с този в кабинета му. Обгърнах раменете си с ръце и съжалих за одеялото.

Чух го да става със същия ръмжащо-мърморещ звук и да се отдалечава от мен. За момент си помислих дали да не се възползвам от момента и да избягам. Обаче къде можех да отида? Нямах дори връхна дреха и нямах представа къде се намирам и не говорех езика. Едва не подскочих, когато усетих нещо на рамото си.

- Спокойно, просто ти нося одеялото, само като те гледам ми става студено - каза Иван и отново седна до мен.

Увих се плътно и скоро започнах да се сгрявам. Обаче продължих да седя с гръб към него.

- Хубаво, щом като ще си говорим така... - измърмори той и чух шумолене на хартия. - Проверих те в посолството.

- И?

Не се сдържах и се обърнах към него. Той се засмя тихо.

- Знаех си, че ще се обърнеш на това!

- Не е смешно! Кажи ми какво разбра!

Усмивката изчезна от лицето му. Той ми подаде листчето, което държеше. Беше откъснато парче от лист на тетрадка, на което бяха надраскани някакви нечетливи букви и цифри. Вгледах се в тях, но не можех да разбера нищо.

- Какво е това?

- Адрес на друг отдел. Щях да ти кажа, че отиваме там, преди да ми устроиш преследване по коридора.

- Защо ни е?

Вместо отговор, Иван стана и ми подаде ръка. Погледнах го накриво, но после реших да се възползвам от предложената ми помощ. Той ми помогна да стана и двамата се върнахме в кабинета му. Там, на дивана имаше два плика, от които миришеше на храна. За момент забравих за всичко и се нахвърлих върху единия плик. Одеялото се свлече на земята, докато аз разкъсвах хартиения плик, седнала по турски на дивана. Вътре имаше сандвич. С шунка, салати, зеленчуци, дори пържени картофки.

Захапах го и затворих очи. Чак сега осъзнах колко съм била гладна. В следващите няколко минути всичко останало избледня. Бяхме само аз и сандвичът. Огледах се отново, едва когато в ръцете ми беше останала само омазнена хартия. Тогава видях, че Иван е седнал на другия край на дивана, в малко странна поза, яде сандвич подобен на моя, а очите му се смеят. Наведох глава виновно.

- Ей, ей! Всичко е наред, знам какво е да си озверял от глад - изфъфли той с пълна уста и се изкисках. - Това бях тръгнал да ти нося. Има и кола!

Той ми кимна към един найлонов плик, който кротуваше на пода. Отворих го и вътре видях две бутилки кола и две с минерална вода. Грабнах едната с колата и я изпих до дъно. Междувременно, Иван беше доял своя сандвич, защото започна да разказва:

- Проверих ти данните в посолството. Според тях, си влязла в страната преди три месеца.

Едва не се задавих с втората бутилка кола.

- Ама... как е възможно да не помня три месеца от живота си?

- Не е. Вероятно имаш временна загуба на паметта. Поне така каза един приятел лекар. Трябва да те заведа при него за преглед, впрочем. Да видим дали не си си ударила главата.

Иван се пресегна през мен и си отвори бутилка вода.

- Не съм болна. Защо ми е лекар?

- Това ще разберем, когато открием защо колегите от съседния отдел имат три подобни случая.

Събрах хартията от сандвича на топка и се огледах за кошче за боклук. Не видях такова, така че пликът от бутилките временно изпълни функцията.

- А какво общо има това с мен?

- Телата са намерени леко облечени премръзнали до смърт. При това през определен интервал от време.

- И пак не разбирам защо съм им аз.

Иван щракна с пръсти пред лицето ми и се стреснах.

- Катерина, ти слушаш ли ме изобщо?

- Да и абсолютно нищо не разбрах! Не съм толкова тъпа, колкото изглеждам, нищо че съм руса!

- Нищо не съм и казал по въпроса - отговори ми той раздразнено. - Обаче толкова ли е трудно да свържеш две и две? Теб те намерихме по тениска в студа. Тези тела са намерени по горе-долу същия начин, само че мъртви. Колегата отказа да ми каже повече по телефона, затова трябва да отидем на място.

Извъртях очи. Страшно ме дразнеше, когато някой започне да ми обяснява като на малко дете, само защото съм руса. Повечето брюнетки искаха да са блондинки, само и само мъжете да им обръщат внимание. Аз пък бих продала душата си да съм брюнетка, само и само някой да се държи с мен като с нормален разбиращ и мислещ човек. Обаче не. Още от малка ме смятаха за малоумна. Посочих листчето хартия с адреса и попитах:

- Адресът на онзи лист, от там ли е?

- Не - поклати глава той. - Това е друг отдел, където трябва да отидем тази вечер.

Иван погледна часовника си и стана. Отвори нещо, до вратата, което първо бях взела за шкаф, а сега се оказа гардероб и извади едно палто от вътре.

- Дръж! - протегна ръка той.

- Защо?

- Няма да те разкарвам с одеялото! Хайде, обличай се! Навън дърво и камък се пука от студ.

Реших да се възползвам, докато ми предлагат нещо. Палтото ми беше голямо, разбира се, но беше много по-удобно за движение. Иван извади от джобовете на дрехата портфейл и ключове и ги натъпка в джобовете на дънките си.

- Така ли ще излезеш? - попитах го аз и тръгнах да свалям палтото.

Така не беше честно. Щом като на мен ми беше студено, значи му беше студено и на него.

- Мама винаги казва, че не бива да ощетявам другите, заради себе си. Вземи! – почти бях свалила палтото и тръгнах да му го подавам. - Вземи го, де! Не можеш да излезеш така навън! – повторих, в опит да му привлека вниманието.

- Няма, мамо! - ухили се той и измъкна някакво униформено яке от дъното на гардероба. - Имаме служебно.

На раменете му се мъдреха три мънички звездички. Сигурно значеха нещо.

- Тръгваш ли?

- С теб никъде няма да ходя, докато не ми кажеш защо трябва да излизаме в... - направих пауза и погледнах часовника - седем вечерта. Какво толкова има в този отдел?

- Заявление за издирване на изчезнал човек. Съвсем случайно със същите имена и ЕГН като твоите- тросна ми се той и отвори врата широко. - Ще тръгнете ли принцесо, или имате нужда от изрична покана?

Игнорирах тона му и направо хукнах по коридора.