(по мотиви от народния фолклор)
Камбаната на селската църква събуди всички необичайно рано. Дори петлите не бяха пропяли. Селото заприлича на рояк оси, чието гнездо е било изгорено. Хората хукнаха към църквата.
Попът, по долна риза, стоеше по средата на църковния двор и се кръстеше, като повтаряше: "Господи, помилуй!"
- Какво е станало, дядо пое? Защо камбаната бие толкова рано? - попита кметът, който влезе първи в църковния двор.
Отчето, обаче, продължи да се кръсти, без да отрони и дума повече. Тогава Герги, лудият, започна да крещи през смях: "С-стан-н! Гор-ре! С-стан-н!" Той сочеше към камбанарията и продължаваше да се смее. Насъбралите се селяни вдигнаха глави и това, което видяха ги изпълни с ужас. На камбаната беше седнал черен змей, с дълга опашка. Всеки път, когато замахнеше с нея, камбаната биеше, като на умряло. Около змея кръжаха голи пилета - навита. По-възрастните мъже и жени бяха чували от своите баби и дядовци приказки за такива създания, но никой не вярваше в тях до този ден.
- Змеица е - промълви баба Паска.
Тя беше селската акушерка, но също така познаваше всяка билка по поляните и в гората около селото. Често, дори селският фелдшер (докторът наскоро напусна селото и остана само той), когато се чувстваше безсилен да пребори някоя болежка, пращаше пострадалите при нея. Опитна, добродушна и винаги усмихната, тя беше търсена и за добро, и за лошо. Ето защо, всички погледи се обърнаха към нея с надежда.
- Змеица е - повтори баба Паска. - Вчера, докато берях билки в гората, се изви силен вятър и чух някой да чупи клони. Помислих си, дали самодиви не излизат вече, че нали Еньовден иде, а то - ей каква била пущината.
- Защо казваш, че е змеица? - попита едно младо момче, което като всички юнаци, си мислеше, че старите не винаги са с ума си. - Може и змей да е.
- Заради навитата. Те кръжат около змеица, която скоро ще снесе яйце. Те са без майки и все дебнат някоя друга да ги прибере, та да усетят ласка, сиромашките...
Силен грохот прекъсна думите на баба Паска. После настъпи тишина. Камбаната беше паднала, а змеицата летеше над главите на селяните, заобиколена от навитата. Тя заговори с човешки глас, но толкова силен, че напомняше гръмотевица:
- Днес аз ще снеса яйцето си тук, във вашата камбанария. После ще се заровя под земята, че да не го изям. Там старицата Мора ми е подготвила ложе, на което ще спя сто години. Докато синът ми порасне, навитата ще го поят и хранят. Излезе ли навън, обаче, вие ще го хем чувате, хем слушате.
Мъртва тишина се възцари за момент, а после всички започнаха да говорят един през друг. Едни се молеха, други крещяха, трети призоваваха да нападнат чудовището. В суматохата, никой не видя откъде се спусна орел - три пъти по-голям от тези, които бяха виждали, със стоманени нокти и железен клюн. Той се спусна с всичка сила и клъвна змеицата по темето. Тя избълва огън срещу него, а той падна върху нея. Така и двамата лумнаха в пламъци. Едно по едно, навитата се хвърляха с писък в огъня.
Когато от всички тези създания остана само дим, хората започнаха да се разотиват. Баба Паска не се виждаше никъде. Повече никой нито я видя, нито чу нещо за нея.
© Весислава Савова Все права защищены