Някъде вътре, дълбоко в мен има едно стихотворение. Никога не съм го виждал, не съм го чувал. Невидимо, безмълвно... Но аз зная, че е там! Вътре! В дълбините на непознатата ми същност, във водовъртежа на непознатото ми "Аз". Мъча се, старая се, трудя се, за да го накарам да покаже божественото си лице пред света.
Вътре в мен живее едно стихотворение. Старая се, трудя се, но то е своенравно, проклето. Играе си с трептенията на сърцето ми. Резонира, вибрира, изплъзва се от мастилото на прегрялата ми химикалка.
Знам, че вътре в мен има стихотворение. Хем е мое, хем не е мое. Ту прилича на бурна вълнà, ту на безветрен тропик.
Прави ме буден, тревожен. Друг път мечтателен и спокоен.
Колко пъти си мислех, че съм успял да покажа красивото му лице пред света, че вече не е там,вътре в мен.
Свикнах да живея с него, с моето стихотворение - шедьовър.
Странна амалгама от дух и плът. Много, много му се сърдех на това стихотворение. Преди... Сега надживях(Дали?) тщеславието и поетичното си балонно ег ...