Зоната на обречените бездомници

разказ на ужасите! - да не се чете от лица под 18 години!

  Когато преди тридесет години младата Калина стана кметица на малката община Бойница, тя се бе заклела да се справи с престъпленията и кражбите. Всички тези действия се извършваха от една група от десетина бездомници, които се навъртаха в централната част на селото и често пребиваха и обираха някой минувач. Живееха в мазето на общинската сграда и живееха главно от кражби и обири. Оправданията им бяха че никой не им обръща внимание, защото са били деца на борци против комунизма и затова са ги оставили без покрив. Когато Калина стана кметица, бездомниците започваха да изчезват един по един. И за около два месеца селото се изчисти от тях. Никой обаче не узна къде са изчезнали тези бездомници, но и никой не дръзна да разпита за тях. За хората бе важно да знаят, че вече няма кой да ги плаши и ограбва.

  Калина бе кметица пет години, след което се премести в близкия град Грамада и там живя до смъртта си преди три години. Остави съпруг на шестдесет и дъщеря на двадесет години

   Най-интересното беше, че на смъртното си легло привика дъщеря си Ваня и и сподели следното:
   - Преди тридесет години аз, заедно с един мой приятел, който умря отдавна, убихме по моя инициатива десетте бездомника и ги заровихме дълбоко някъде в мазето на общинската сграда. Оттогава много често сънувам кошмари, имам чувството, че тези бездомници ме преследват и искат да ми отмъстят. Това и бе причината да се махна от Бойница, да продам родната си къща и да не стъпя повече никога там. Може би затова се разболях и съм на това място. Не исках да го казвам на никой, но съвестта ми проговори.
  Едва три години след това Ваня си спомни за тези думи на майка си, когато няколко поредни нощи сънува един сън, в който някакви зле изглеждащи бездомници се опитваха да я преследват. Тогава Ваня разбра, че трябва да отиде в Бойница. Кошмарите спираха за известно време, а след това отново се завръщаха. И един хубав есенен ден тя хвана автобуса за Кула, откъдето хвана друг за Бойница.

  Селото не беше голямо, въпреки че бе община. Площадът не бе особено оживен, но бе отрупан с множество красиви есенни листа, паднали от дърветата. Попита един възрастен човек кое е сградата на общината. Той посочи едно бяло двуетажно здание, по средата на което бе спуснато българското знаме. Влезе вътре и обиколи неголямата сграда докато види един кабинет, на който пишеше "кмет на община Бойница". Почука и след като чу "да, моля" влезе. Вътре седеше една добре изглеждаща жена на средна възраст.

   - С какво мога да ви помогна? - попита жената.
   - Амии... имате ли време да поговорим?
   - Разбира се. Седнете!
  И Ваня и разказа за майка си и за бездомниците, които са погребани в мазето на сградата, както и за кошмарните и сънища. Кметицата я погледна, примигна и наведе глава. След това и отговори без да я гледа в очите:
   - Става въпрос вероятно за другата сграда, ей онази, жълтата. Там беше общинската сграда до преди няколко години.
  Тя посочи една голяма, но стара сграда, която едва се показваше между дърветата около нея.
   - Може и да е тя, не знам! Но може би трябва да видим какво има в мазето. И ако намерим тела да ги погребем. Ще платя, ако трябва, поне с каквото мога!
   - Първо нека се запознаем - предложи младата жена - Аз съм Гергана Цветкова.
   - Ваня, приятно ми е!
   - Първо, онази сграда е обявена за опасна от старото ръководство. Второ, дори ако се намерят погребани тела, трябва да се извика полиция, да се направи разследване и да се види чии са тези тела, ако може да се определи все още. Ако не може, ще трябва да лежат в моргата поне един месец. Но и няма как да ги погребем, ако не разберем на чии хора принадлежат телата. Съжалявам, но на този етап нямаме достатъчно време и разходи, за да се заемем с това.
   - Значи няма почти никакъв шанс телата да бъдат погребани?
   - Ейй, чакай малко! Ние още не сме открили нищо. Дори ако ни дадат разрешение да влезем в сградата може да не открием нищо. Но и да открием тела, няма голям шанс да ги погребем.
   - Разбирам - мрачно отговори Ваня и тръгна към вратата - ако все пак нещо се промени, може да ми се обадите. Ще ви оставя телефона си.
   - Добре, няма проблеми - отвърна кметицата и двете си размениха телефоните.

  Два месеца след това Гергана Цветкова се обади на Ваня. Момичето бе събудено от иззвъняване на мобилния си телефон. С досада го взе, но когато видя името на кметицата на Бойница, вдигна веднага.
   - Да, моля!
   - Ваня ли е на телефона?
   - Да, същата! Има ли нещо по моя случай?
   - Искам да се видим и да поговорим - каза Гергана Цветкова - кога ще ви е удобно да дойдете?
   - След три дена, няма да мога по-рано.
   - Добре, ще ви чакам тук.
  Три дни по-късно Ваня седеше в кабинета на Гергана Цветкова. Тя и разказа следното:
   - Значи тази сграда, в която се намираме, е била читалище преди шест години. А сградата на общината е била онази, жълтата. Та преди шест години старата сграда изненадващо я обявяват за опасна и общината се премества тук. Въпреки че сградата е здрава!
   - Какво искате да кажете с това?
   - Това, че не е имало причина да се мести общината. Но по-важни са слуховете.
   - Какви слухове?
   - Че в старата сграда витаят духове! Предишният кмет Емил Конев, лека му пръст, се е оплаквал от странни кошмари. Най-интересното е, че преди да се премести общината, на няколко пъти е подавал оставки, които не са били приемани от ръководството. Той е сънувал освирепели бездомници. Но когато общината се е преместила, кошмарите му престанали.
   - Това е интересно, продължавайте!
   - Но не е само той! И администрацията се е сменяла постоянно, назначавали нови хора, които след няколко дена работа напускали. А ако питате някой възрастен или някое дете, ще ви кажат, че сградата е обитавана от призраци.
   - А вие вярвате ли на тези слухове?
   - До тези дни не! Но преди четири дена ми се случи нещо много странно! И това бе причината да ви се обадя.
   - Разказвайте, слушам ви!
   - Ох - изстена кметицата - просто не знам как да започна и дали няма да прозвучи глупаво. Но преди четири дена, когато се прибирах от работа, минах покрай тази сграда. Исках да отида до един магазин, който е на приятелка и най-прекият път беше покрай сградата. И когато минавах оттам, чух стенание някъде отвътре. В началото си помислих, че някой вика за помощ и затова влязох вътре. Звукът се чуваше отдолу, откъм мазето. Тръгнах надолу, но видях, че вратата е заключена с катинар. Нямаше как да се влезе отвън, затова си казах, че звукът всъщност идва от някъде другаде. Но когато тръгнах по помещенията да проверявам, видях двама много странни хора. Имаха вид на клошари, на бездомници. Те не говореха нищо, а сочеха към вратата на мазето. Попитах ги какво искат да ми кажат, а те продължаваха да сочат в онази посока. И тогава видях... просто умът не ми го побира.
   - Какво видяхте - настояваше Ваня - моля ви, разкажете ми.
  След кратко мълчание жената продължи:
   - Те прозираха! През тях се виждаха стените! Това... просто умът не ми го побира. Не съм луда, не вярвам да е внушение. Видях тези призрачни образи много ясно и отчетливо. Веднага хукнах да бягам. А зад мен стенанията продължаваха.
   - А аз сънувам кошмари! - започна Ваня - всеки път ме гонят, понякога се измъквам, но понякога ме хващат. И все хора с мръсни и скъсани дрехи. Няколко пъти ми казаха, че искат да бъдат погребани като истински хора, за да се успокоят душите им.
   - И аз сънувах такъв кошмар! Снощи!
   - Дали е някакъв знак? По принцип не вярвам в духове, поне преди не вярвах.
   - И аз не вярвам, но тези дни ме накараха да се замисля. Знаеш ли, че възрастните тук наричат тази сграда "зоната на обречените бездомници?"
   - Не знаех, но е странно.
   - Странно е, но казват, че тук са живеели бездомниците. Мисля, че още утре, дори тази вечер можем да открием истината.
   - Може тази вечер. Ще бъде тъмно и никой няма да ни види.
   - Да, и аз мислех същото. А и вечер никой не смее да се доближи до сградата.

  Двете жени бяха подготвени за вечерта, Бяха въоръжени с фенер, чук, брадва и една ножовка за рязане на метали. Когато вече бяха близо до сградата, чуха страховити мъчителни стенания, идващи откъм мазето. Ваня се сепна, а Гергана и каза:
   - Това са същите стенания, които чух оня ден. Сигурна ли си, че искаш да продължим? - вече бяха започнали да си говорят на "ти". Младото момиче се разколеба за миг, но после и отговори:
   - Да, сигурна съм.
  Влязоха в старото здание и се ослушаха. Звуците идваха отдолу и не бяха само на един човек. Все едно беше някакъв хор на изгубените души.
   - Чакай малко да помислим - каза кметицата, докато бяха пред вратата на мазето - страх ме е.
   - И мен - сподели Ваня - страх ме е от това, което можем да видим.
  Двете поеха дъх. След това кметицата извади ножовката и започна да реже катинара. Той поддаде бързо, защото корозията бе отнела голяма част от здравината му и по този начин чукът и брадвата се оказаха неизползваеми. Всъщност ако знаеха, щяха да ги използват преди ножовката. Отвориха старата, но дебела дървена врата и влязоха вътре. В мигом ги лъхна миризмата на застоял въздух. Те слизаха по старите влажни стълби. Светлината на фенерчето бе силна и освети малък коридор. Той водеше към едно много голямо помещение. В този миг отново проехтяха странните звуци, този път много по-силно. Звучаха някъде в голямото помещение.
   - Кой е там? - провикна се кметицата. Но никой не отговори, а провлачените стонове продължаваха да вият зловещо в празното и тъмно помещение. Двете жени стояха стъписани. Все пак Ваня пристъпи към помещението и го освети. Не се виждаха хора, но звуците продължаваха.
  - Ела - обърна се към жената - няма никой. Кметицата пристъпи напред. По-възрастната жена си даваше сметка колко е смело това момиче. тя умираше от страх, сърцето и биеше като лудо при всеки стон, но не трябваше да показва слабост. Все пак бе по-възрастната.
   - Оттам, тук се чуват най-силно - викаше Ваня и гласът и едва се чуваше от силните стонове. Фенерчето освети някаква крива стена, която явно бе зидана набързо. Те спряха пред нея. Звуците се чуваха толкова силно, че имаха чувството, че земята вибрираше. Жални, безпомощни и раздиращи стонове, сякаш хора умираха в адски мъки. Те принадлежаха на обречените бездомници, които бяха убити от майката на Ваня. Момичето пое дъх, след което взе чука и с писък започна да разбива стената. В този момент звуците спряха изведнъж! Ваня продължаваше да троши зле направения зид, докато не се появи кухина. Кметицата гледаше зрелището с разширени от ужас очи.
  Когато дупката стана по-голяма, светлината на фенерчето, което сега държеше Гергана, освети нещо бяло. Погледнаха вътре и видяха скупчени един до друг десетина човешки скелета. Миризмата, която излезе от тази кухина, бе отблъскваща. Двете жени гледаха безмълвно човешките останки.

  На другия ден Гергана Цветкова с помощта на бюджета на общината организира погребението на телата. Полицията се бе отказала от разследването, поради това, че труповете бяха напълно разложени. Те бяха погребани в един голям общ гроб. Не знаеха какъв да бъде надписът върху паметната плоча, затова написаха просто "Обречените бездомници". И до днес в село Бойница може да се види този странен гроб, който обаче вече е обрасъл с буйни треви, защото от погребението никой не бе стъпвал там.
  След това Ваня само веднъж сънува бездомниците. Но този сън не бе кошмар. Всичките те бяха застанали пред нея и в очите им се четеше огромна благодарност.