Часовникът
Хосе Диас Фернандес
Има души, толкова простовати, че единствено те са способни да разберат живота на предметите. Това е по-сложно и от айнщайновата теория.
Виябона, от Ароес, притежаваше часовник, който удивляваше ротата; един от онези огромни хронометри, които преди години германците произвеждаха, за да демонстрират, че Кайзерова Германия е велика във всичко. Око на циклоп, колело на влак, стоманен лук. И понеже вече бях започнал да се увличам по литературата, си спомням си как използвах тези сравнения, за да нарека този уникален екземпляр. Но, въпреки размерите си, не беше кулен часовник, а джобен. За джобове, разбира се, като за тези, с които се ползваше Виябона, с вид на дисаги във вътрешната част на панталона, чиито обем предизвикваше завист у ротните.
Но, преди да разкажа историята за часовника на Виябона, чуйте кратката му биография.
Запознах се с него в една база, немного след нашето мобилизиране по повод поражението при Ануал[1]. Не се беше решил да замине за Америка, затова родителите му, земеделци, безуспешно вложили парите за пътуването в опит да откупят военната му повинност. И ето го тук Виябона, селски работник, опитен берач на билки, причислен към богаташчетата в ротата.
Виябона получил заповедта за явяването си в базата в утрото на неговата сватба. Тъй като беше елементарно създание, наследило селския францисканизъм, от църквата се отправи към базата пеша, със своята бавна и кротка походка. Булката останала недокосната, пременена в неделните си дрехи като кестен в мургавата си обвивка.
В ротата, знаейки за тази история на Виябона, го разпитваха лукаво:
-Виябона, тя сама ли прекара нощта?
-Сама.
-Горката! Тогава, защо се ожени?
-Още една крава за изхранване.
-Какъв дивак!
Часовникът на Виябона започна да добива популярност в базата. При нас започнаха да се стичат войници от всички роти, за да се запознаят с артефакта. Виябона се въздържаше да го показва; но в крайна сметка го изваждаше от вързопа в джоба си и го поставяше в дланта си като костенурка върху плоча. Наблюдаващият войник го гледаше със същата предпазливост, с която се гледа опитомено животно. Виябона, от своя страна, се усмихваше; щастливата му и добронамерена усмивка можеше да се изтълкува по следния начин: „Виждаш ли, аз не се страхувам от него. Много е кротък.“
Но часовникът придоби същинска популярност в едно списание, дни преди да отплаваме за Мароко. Сержант Аранго ни строи набързо, защото винаги закъсняваше. В тишината на строя, часовникът на Виябона пъшкаше като лисица в капан. Пръв мина лейтенантът, късоглед, разсеян, който се спря два три пъти, чудейки се на това странно бръмчене. После дойде капитанът, висок, закръглен. Ослушваше се, без да каже нищо, и няколко минути изглеждаше неспокоен, оглеждайки ъглите, докато не пристигнаха командирът и подполковникът. Изведнъж:
-Рота! Полковникът!
Полковникът беше набит и намръщен старец. Прикова поглед на втория в строя.
-Този няма мустак – каза, посочвайки Перес, гладко избръснато момче, което учеше математика.
-Ами, вижте господин полковник… - отговори капитанът.
-Нищо, нищо. Казах, че искам всички да са гладко избръснати и с мустак. Не искам дами в моя полк! Мустак! Мустак!
Онова прекалено бръщолевене за мъха по лицето видимо всяваше смут сред останалите командири. Всички гледаха към горкия Перес като на грехопаднал, изгнаник, лош испански войник. Перес трепереше.
-Вижте – осмели се да каже капитанът – на този войник не му расте мустак.
-Тогава в килията, докато не му поникне.
След тази словесна престрелка, тишината беше дълбока и тягостна. Часовникът на Виябона се чуваше по-ясно и отчетливо от всякога. Тръпки от ужас прекосиха строя. Подполковникът гледаше към командира, а капитанът към подполковника.
-Какво е това? Тук плъхове ли има? – каза полковникът, обхождайки пода с поглед.
-Господин полковник… – смотолеви капитанът.
-Плъхове! В ротата има плъхове! Това е недопустимо!
В този момент Карлос Кабал, подлизуркото на ротата, каза с треперещ глас:
-Това е часовникът на Виябона.
-Часовник? – изкрещя полковникът -. Да го видя.
Виябона, треперещ, разкопча колана на униформата си и извади причината за цялата тази суматоха.
Изумлението по лицата на командирите пред чудовищния апарат беше неописуемо.
-Какъв ужас! – възкликна полковникът -. Това е часовник? Капитане, как позволявате на войник да носи такова устройство?
Всички смятахме, че след онази случка капитанът щеше да запрати часовника на Виябона към Артилерийския парк; но не стана така. Виябона, вече в Африка, продължаваше да транспортира часовника си през всички конвои и барикади.
Някакъв зелен ефрейтор извикал караула на подкрепление заради странния шум от часовника на Виябона. А самият той, когато не беше на пост, дремеше в някой ъгъл на казармата. Сякаш звукът на часовника беше някакъв умилителен език, който само той разбираше. Друго мрачно сърце, изгубено в полето, непонятно като сърцето на Виябона.
Бяхме в Зоко ел Арба[2] на Бени Хассам[3] и се отправихме към Тазарут[4] за сражение срещу Райсуни[5]. Бяхме в Африка повече от месец. В онези дни започна да се говори, че Виябона има дете.
-Виябона, вярно ли е?
-Така гласи писмото от баща ми.
-Но, не стана ли година откакто не виждаш жена си?
-Да.
-Тогава…?
Виябона повдигна рамене.
-Като се върнеш у дома ще намериш още две три деца.
-Добре.
Дори се усмихна, сякаш му се понрави онзи неочакван наследник. Като че ли онази богата реколта деца би била изпратена от самия светец-покровител на енорията.
Една сутрин бях на дежурство с частите за защита на водните запаси. С нас беше и Виябона. По време на разгръщането ни, няколко маври се укриваха зад едно възвишение и стреляха по нас. Беше слаба атака, изолирана, от зачестилите в тогавашната война. Когато лейтенантът ни събра отново, Виябона липсваше. Открихме го зад един кактус, плачейки, със счупения часовник в ръце. Вражеска граната го беше унищожила. Часовникът бе спасил живота му. Виябона плачеше тихо, съкрушено и непрестанно.
-Човече –каза му офицерът-, защо плачеш? Би трябвало да си много радостен. Животът ти струва повече от часовника.
Войникът не чуваше. Ридаеше сред останките на своя часовник, сякаш животът му нямаше никакво значение пред онзи механизъм, който току-що се беше разглобил завинаги. И загинал.
[1] Ануал (англ. Annual) е град в Мароко, при който през 1921г. испанските войски претърпяват погром в битка с Абд Ел-Крим, местен лидер, който основава независимата рифска република Ел-Крим след тази битка.
[2] Зоко ел Арба (англ. Zoco el Arbaa) е старото име на Арба Аит Абделах (англ. Arbaa Ait Abdellah) - малък град в югозападната провинция Сиди Ифни, Мароко.
[3] Бени Хассам (англ. Benni Hassam) е името на бедуинско арабско племе, населяващо Западна Сахара, включваша части от Мароко и Алжир.
[4] Тазарут (англ. Tazarut) е община в Северно Мароко.
[5] Мулай Ахмед ер Райсуни (англ.Mulai Ahmed er Raisuni) е марокански политик и военен лидер от началото на XX век.
EL RELOJ
José Díaz Fernández
Hay almas tan sencillas que son las únicas capaces de comprender la vida de las
cosas. Eso es algo más difícil que la teoría einsteiniana.
Villabona, el de Arroes, poseía un reloj que era el asombro de la compañía; uno
de esos cronómetros ingentes que hace años fabricaban los alemanes para demostrar
que la Alemania del Káiser era grande en todo. Ojo de cíclope, rueda de tren, cebolla
de acero. Como ya entonces sentía yo aficiones literarias, recuerdo que utilizaba
esos símiles para designar aquel ejemplar único de reloj. Pero, a pesar de tales dimensiones,
no era un reloj de torre, sino un reloj de bolsillo. De bolsillo, claro está,
como los que usaba Villabona, especie de alforjas en el interior del pantalón, cuyo volumen
producía verdadera ira a los sargentos de semana.
Pero antes de contar la historia del reloj de Villabona, oídme una breve biografía
de Villabona.
Le conocí en el cuartel, a los pocos días de nuestra incorporación, con motivo de
la rota de Annual. Como no se había decidido a irse a América, sus padres, unos labriegos
sin suerte, invirtieron el dinero del pasaje en pagarle la cuota militar. Y he
aquí a Villabona, gañán de caserío, buen segador de hierba, clasificado entre los señoritos
de la compañía.
Villabona recibió la orden de presentarse en el cuartel la misma mañana de su boda.
Como Villabona era un ser elemental y había heredado el franciscanismo campesino,
desde la iglesia se encaminó al cuartel a pie, con su paso tardo y manso. La novia
quedó intacta, envuelta en su ropa de domingo, como una castaña en su cáscara
morena. En la compañía, que conocía este episodio de Villabona, le interrogaban con
malicia:
—¿Y pasó sola la noche, Villabona?
—Pasó.
—¡Pobre! Entonces, ¿para qué te casaste?
—Una vaca más que mantener.
—¡Qué bárbaro!
El reloj de Villabona llegó a hacerse famoso en el cuartel. Venían a la nuestra soldados
de todas las compañías para conocer el artefacto. Villabona se resistía a enseñarlo;
pero, al fin, lo extraía del fardo de su bolsillo y lo colocaba en la palma de su
mano, como una tortuga sobre una losa. El soldado espectador lo miraba con la misma
prevención que se mira a un mamífero domesticado. Villabona, en cambio, sonreía;
la feliz y bondadosa sonrisa podría traducirse así: «Ya ves, yo no le tengo miedo.
Es muy dócil».
Pero cuando el reloj adquirió su verdadera celebridad fue en una revista, pocos
días antes de que embarcásemos para Marruecos. El sargento Arango nos formó velozmente,
porque siempre llegaba tarde. En el silencio de la fila el reloj de Villabona
jadeaba como una vulpeja en una trampa. Pasó primero el teniente, miope, distraído,
que se detuvo, sin embargo, dos o tres veces, inquiriendo aquel rumor insólito.
Después vino el capitán, alto, curvado. Se puso a escuchar, sin decir nada, y se le vio
unos minutos intranquilo, mirando de reojo a los rincones, hasta que llegaron juntos,
disputando en alta voz, el comandante y el teniente coronel. De pronto:
—¡Compañía! ¡El coronel!
El coronel era un anciano corpulento y malhumorado. Empezó por arrestar al segundo
de la fila.
—Éste no tiene bigote —dijo señalando a Pérez, un muchacho lampiño que estudiaba
matemáticas.
—Es que… verá usía, mi coronel… —respondió el capitán.
—Nada, nada. He dicho que todos vayan pelados al rape y con bigote. No quiero
señoras en mi regimiento. ¡Bigote! ¡Bigote!
Aquella desaforada invocación al vello producía en los restantes jefes una visible
desazón. Todos miraban al pobre Pérez como a un relapso, un proscrito, un mal soldado
de España. Pérez temblaba.
—Es que —se atrevió a decir el capitán— a este soldado no le sale el bigote.
—Pues al calabozo, hasta que le salga.
Después de aquella detonación verbal, el silencio era hondo y angustioso. El reloj
de Villabona se oía más claro y preciso que nunca. Un escalofrío de terror recorrió la
fila. El teniente coronel miraba al comandante, y el capitán al teniente.
—¿Qué es eso? ¿Hay ratas por aquí? —dijo el coronel, recorriendo el suelo con la
mirada.
—Mi coronel… —balbuceó el capitán.
—¡Ratas! ¡Ratas en la compañía! Esto es intolerable.
Fue cuando Carlitos Cabal, el pelotillero de la compañía, dijo con su voz quebrada:
—Es el reloj de Villabona.
—¿Un reloj? —gritó el coronel—. A ver, a ver.
Villabona, tembloroso, se desabrochó el correaje y sacó de su pantalón la causa de
tanta inquietud.
La sorpresa de los jefes ante el monstruoso aparato era inenarrable.
—¡Qué barbaridad! —exclamó el coronel—. ¿Esto es un reloj? Capitán, ¿cómo
consiente usted que un soldado vaya cargado con este artefacto?
Todos creíamos que después de aquella escena el capitán iba a enviar el reloj de
Villabona al Parque de Artillería; pero no fue así. Villabona, ya en África, seguía
transportando su reloj a lo largo de los convoyes y los parapetos.
Algún cabo bisoño reforzó las guardias del campamento ante el extraño ruido del
reloj de Villabona. Éste, cuando no tenía servicio, permanecía en una esquina del barracón,
como adormecido. Dijérase que el sonido del reloj era un idioma entrañable
que sólo él entendía. Otro corazón oscuro, perdido en la campaña, ininteligible como
el corazón de Villabona.
Estábamos en el Zoco-el-Arbaá de Beni Hassam y nos disponíamos a batir al Raisuni
en Tazarut. Más de un año llevábamos en África. Por aquellos días empezó a decirse
por la compañía que Villabona tenía un hijo.
—¿Es verdad eso, Villabona?
—Así dice la carta de mi padre.
—¿Pero no hace un año que no ves a tu mujer?
—Sí.
—¿Y entonces…?
Villabona se encogía de hombros.
—Cuando vuelvas a casa vas a encontrarte con dos o tres hijos más.
—Bueno.
Y hasta sonreía, como si le halagase aquella prole inesperada. Como si aquella feraz
cosecha de hijos fuese dispuesta por el santo patrón de su parroquia.
Una mañana me tocó ir entre las fuerzas de protección de aguada. Iba también
Villabona. Al hacer el despliegue, unos moros, parapetados detrás de una loma, nos
tirotearon. Fue una agresión débil, aislada, de las muy frecuentes entonces en aquella
guerra. Cuando el teniente nos reunió de nuevo, faltaba Villabona. Le encontramos
detrás de una chumbera, llorando, con el reloj deshecho entre las manos. Un
proyectil enemigo se lo había destrozado. El reloj le había salvado la vida. Pero Villabona
lloraba con un llanto dulce, desolado y persistente.
—Pero, hombre —le dijo el oficial—, ¿por qué lloras? Debieras estar muy contento.
Vale más tu vida que tu reloj.
El soldado no oía. Sollozaba entre los escombros de su reloj, como si su vida no
tuviera importancia al lado de aquel mecanismo que acababa de desintegrarse para
siempre. De morir también.
© Доротея Маджарова Все права защищены