„Кой е този мъж, за когото всеки страда?“
„Щурманът Джон Мейнард. Дълго ще боли.
На всички любовта ни за него е награда.
Той за нас се жертва. Поклон! Благодарим!“
Летеше бързо „Швалбе“ над езерото Ери,
а пръските вода носа на кораба обгръщаха.
Плавахме от Детроит, към Бъфало поели
и радостни сърцата въздуха прегръщаха.
Всички пасажери – дори децата вече,
зърнаха брега, едва още в полумрака
и обградиха Джон: „Нима е тъй-далече?
На колко време, щурман? Някой там ни чака!“
Той погледа въртеше, но не бе на шега,
неуморно се взираше в морската шир.
„Още трийсет минути и ще видим брега!“
А в сърцата им щурманът беше кумир.
Внезапно се разнесе най-силният вик:
„Пожар на кораба!“ Ужас! Горещо!
През люка дим каютата обви за миг,
след него пламък пропълзя зловещо.
И хората, облечени в пъстри одежди,
към мачтата притиснати плътно стояха,
навярно не загубили за живот надежда.
А двайсет минути от брега ги деляха.
Мачтата пожарът не бе успял да скрие,
но димната завеса обвила бе кормилото.
В сълзи сподавен бе въпрос: „Къде сме ние?“
А петнайсетте минути се нижеха унило…
Вятърът се усили, ала кълбото дим не секна…
Капитанът следеше зад кормилото, но знам,
не виждаше той своя щурман, затова отекна
гласът му в говорителя: „Все още ли сте там?“
„Да, капитане, Джон Мейнард е насреща,
до край аз кораба да удържа Ви обещавам!“
А хората крещяха и се молеха горещо:
„Щурман, дръж се здраво и не се предавай!“
И десет минути до заветния подслон…
Гласът на капитана отново се разнесе:
„Там ли сте все още, уважаеми Джон?“,
а умиращият глас отвърна: „Сър, добре съм!
Сред зловещия пожар, по вода, между скалите,
умело управляваше той кораба, обвит от дим.
Най-сетне се добрахме до брега, сега открито,
на този мъж с големи почести благодарим.
Корабът бе на парчета, от пламък, овъглен.
Спасени бяхме всички, но липсваше един,
не ще забравим никога такъв ужасен ден…
Дано душата му да е щастлива там. Амин!
Камбаните не спират и някак тъжно бият,
мъката разнасят и плачат в небесата,
а хората сълзите си не смеят да попият.
Единствена е службата, а датата е свята
Купища цветя до гроба, тълпи опечалени,
десетки хиляди, а може би градът бе там.
Огромната любов бе с букви позлатени,
изписана от всички върху мрамора голям:
„Тук почива Джон Мейнард. Сред огън и дим,
здраво стиснал руля, без някой да пострада,
той за нас се жертва. Поклон! Благодарим!
На всички любовта ни за него е награда.“
John Maynard
/Theodor Fontane/
John Maynard!
"Wer ist John Maynard?"
"John Maynard war unser Steuermann,
aushielt er, bis er das Ufer gewann,
er hat uns gerettet, er trägt die Kron',
er starb für uns, unsre Liebe sein Lohn.
John Maynard."
Die "Schwalbe" fliegt über den Erie-See,
Gischt schäumt um den Bug wie Flocken von Schnee;
von Detroit fliegt sie nach Buffalo -
die Herzen aber sind frei und froh,
und die Passagiere mit Kindern und Fraun
im Dämmerlicht schon das Ufer schaun,
und plaudernd an John Maynard heran
tritt alles: "Wie weit noch, Steuermann?"
Der schaut nach vorn und schaut in die Rund:
"Noch dreißig Minuten ... Halbe Stund."
Alle Herzen sind froh, alle Herzen sind frei -
da klingt's aus dem Schiffsraum her wie Schrei,
"Feuer!" war es, was da klang,
ein Qualm aus Kajüt und Luke drang,
ein Qualm, dann Flammen lichterloh,
und noch zwanzig Minuten bis Buffalo.
Und die Passagiere, bunt gemengt,
am Bugspriet stehn sie zusammengedrängt,
am Bugspriet vorn ist noch Luft und Licht,
am Steuer aber lagert sich´s dicht,
und ein Jammern wird laut: "Wo sind wir? wo?"
Und noch fünfzehn Minuten bis Buffalo. -
Der Zugwind wächst, doch die Qualmwolke steht,
der Kapitän nach dem Steuer späht,
er sieht nicht mehr seinen Steuermann,
aber durchs Sprachrohr fragt er an:
"Noch da, John Maynard?"
"Ja,Herr. Ich bin."
"Auf den Strand! In die Brandung!"
"Ich halte drauf hin."
Und das Schiffsvolk jubelt: "Halt aus! Hallo!"
Und noch zehn Minuten bis Buffalo. - -
"Noch da, John Maynard?" Und Antwort schallt's
mit ersterbender Stimme: "Ja, Herr, ich halt's!"
Und in die Brandung, was Klippe, was Stein,
jagt er die "Schwalbe" mitten hinein.
Soll Rettung kommen, so kommt sie nur so.
Rettung: der Strand von Buffalo!
Das Schiff geborsten. Das Feuer verschwelt.
Gerettet alle. Nur einer fehlt!
Alle Glocken gehn; ihre Töne schwell'n
himmelan aus Kirchen und Kapell'n,
ein Klingen und Läuten, sonst schweigt die Stadt,
ein Dienst nur, den sie heute hat:
Zehntausend folgen oder mehr,
und kein Aug' im Zuge, das tränenleer.
Sie lassen den Sarg in Blumen hinab,
mit Blumen schließen sie das Grab,
und mit goldner Schrift in den Marmorstein
schreibt die Stadt ihren Dankspruch ein:
"Hier ruht John Maynard! In Qualm und Brand
hielt er das Steuer fest in der Hand,
er hat uns gerettet, er trägt die Kron,
er starb für uns, unsre Liebe sein Lohn.
John Maynard."
© Zoya Mitrusheva Все права защищены