ДУМИ ВЪВ ВРЕМЕТО

(превод от босненски)

Над празна страница бдя в тъмната нощ.

Зад мен пътищата са потънали кораби и битки.

Вóйните на светлината подават факла за лагерни огньове.

Отидох до мястото на тръгване.

Бунтовете  в душата  не дават  покой на пътниците

през времето, пространството и събитието.

Те са участници в историята

и свидетели на ужасен студ.

Чрез свидетелството нямо не се изповядва,

но мълчанието говори за бита

и за приключенията на малък печат,

които сами по себе си са ужасно драматични

и смисълът им неуловимо минава през активните кратери,

които изригват

гореща лава, до която не можеш да стигнеш,

но в която всичко се стопява,

и няма практична цел,

готова за повторно раждане

за един нов живот,

за един нов свят.

Отново тази нощ бдя над празната страница,

като стражар над непечатаните думи в даден момент,

чието тегло е универсално чувство за вечност,

което няма да бъде облечено в изказ,

изцяло посветено на безсмисленото начинание,

в излишни строителни работи по света

върху крехката основа на мъгливото виждане;

която да дойде от нищото и за нищото,

но въпреки, че не може да се схване, то се дължи на нещо

и идва отнякъде, удавено в една реалност,

която човек поради слабостта си споделя.

Като забвение ще бъдат стиховете меки,

връщайки ароматни спомени

на нещо,

което не знам дали зная,

признавам за първи път видях

и как този живот е кратка сянка,

вечно съществуване,

което се изплъзва съзнателно, защото се топи без логика,

но човек остава незавършен

и като нещо, което има сега, но за което  не може да се досети,

а това, което се вижда, не може да си обясни,

и се скита като сянка, преминаваща през пределите на вечността.

Отново бдя над празната хартия,

където всичко е казано много отдавна

за безсмислените думи в океана от времето,

някои от които са,

че краят е началото.

RIJEČI U VREMENU

Аutor: Ibrahim Osmanbašić, Saraevo, B I H

  Nad praznim papirom bdim u noći tihoj.

Iza mene putevi su, brodolomi i bitke.

Ratnici svjetlosti prkose buktinjom logorskih vatri.

Išao sam da bih došao na mjesto polaska.

Nemiri u duši ne daju spokoja putnicima

kroz vrijeme, prostor i događaj.

Oni su sudionici povjesnog

i hladni svjedoci nemilog.

Kroz svjedočanstvo nijemo- ne ispovjedaju se,

već šutnjom govore o bitnom,

a pričaju o sitinim dogodovštinama,

koje su same po sebi jezivo dramatične,

a smisao im neuhvatljivo seže kroz aktivne kratere,

što se puše,

do usijane lave- do koje se ne može,

a u kojoj je sve rastopljeno,

i nema praktičnu svrhu,

spremno za ponovno rađanje

za neki novi život

za neki novi svijet.

Ponovo noćas bdim nad praznim papirom

stražareći nad neispisanim riječima u vremenu

što teže univerzalnom smislu vječnosti

koji se ne da zaobručati u iskazu,

potpuno predan besmislemon poduhvatu

u izlišnom poslu građenja svijeta

na krhkim temeljima maglovitih vizija;

koje dolaze niotkud i nizbogčega,

a, ipak, mada se ne da shvatiti- tu su zbog nečeg

i dolaze od nekud- utopljeno u jednu stvarnost

koju čovjek uslijed slabosti dijeli.

Nešto kao zaborav budi stihove meke

vraćajući mirisna sjećanja

na nešto

što ne znamo- a znamo

prepoznajemo prvi put viđeno

i kao da je ovaj život kratka sjenka,

vječnog bivstvovanja,

koja izmiče svijesti jer se tope niti logike,

pa čovjek ostaje nedorečen,

i kao da nešto ima čega se ne može sjetiti

a to što vidi ne može objasniti

te, luta kao sjenka prolazna kroz predjele vječnosti.

Opet bdići nad praznim papirom

gdje odavno sve je rečeno,

praznim riječima- u okeanu vremena,

a nešto od toga je-

da kraj je početak.