ДУМИ ВЪВ ВРЕМЕТО
(превод от босненски)
Над празна страница бдя в тъмната нощ.
Зад мен пътищата са потънали кораби и битки.
Вóйните на светлината подават факла за лагерни огньове.
Отидох до мястото на тръгване.
Бунтовете в душата не дават покой на пътниците
през времето, пространството и събитието.
Те са участници в историята
и свидетели на ужасен студ.
Чрез свидетелството нямо не се изповядва,
но мълчанието говори за бита
и за приключенията на малък печат,
които сами по себе си са ужасно драматични
и смисълът им неуловимо минава през активните кратери,
които изригват
гореща лава, до която не можеш да стигнеш,
но в която всичко се стопява,
и няма практична цел,
готова за повторно раждане
за един нов живот,
за един нов свят.
Отново тази нощ бдя над празната страница,
като стражар над непечатаните думи в даден момент,
чието тегло е универсално чувство за вечност,
което няма да бъде облечено в изказ,
изцяло посветено на безсмисленото начинание,
в излишни строителни работи по света
върху крехката основа на мъгливото виждане;
която да дойде от нищото и за нищото,
но въпреки, че не може да се схване, то се дължи на нещо
и идва отнякъде, удавено в една реалност,
която човек поради слабостта си споделя.
Като забвение ще бъдат стиховете меки,
връщайки ароматни спомени
на нещо,
което не знам дали зная,
признавам за първи път видях
и как този живот е кратка сянка,
вечно съществуване,
което се изплъзва съзнателно, защото се топи без логика,
но човек остава незавършен
и като нещо, което има сега, но за което не може да се досети,
а това, което се вижда, не може да си обясни,
и се скита като сянка, преминаваща през пределите на вечността.
Отново бдя над празната хартия,
където всичко е казано много отдавна
за безсмислените думи в океана от времето,
някои от които са,
че краят е началото.
RIJEČI U VREMENU
Аutor: Ibrahim Osmanbašić, Saraevo, B I H
Nad praznim papirom bdim u noći tihoj.
Iza mene putevi su, brodolomi i bitke.
Ratnici svjetlosti prkose buktinjom logorskih vatri.
Išao sam da bih došao na mjesto polaska.
Nemiri u duši ne daju spokoja putnicima
kroz vrijeme, prostor i događaj.
Oni su sudionici povjesnog
i hladni svjedoci nemilog.
Kroz svjedočanstvo nijemo- ne ispovjedaju se,
već šutnjom govore o bitnom,
a pričaju o sitinim dogodovštinama,
koje su same po sebi jezivo dramatične,
a smisao im neuhvatljivo seže kroz aktivne kratere,
što se puše,
do usijane lave- do koje se ne može,
a u kojoj je sve rastopljeno,
i nema praktičnu svrhu,
spremno za ponovno rađanje
za neki novi život
za neki novi svijet.
Ponovo noćas bdim nad praznim papirom
stražareći nad neispisanim riječima u vremenu
što teže univerzalnom smislu vječnosti
koji se ne da zaobručati u iskazu,
potpuno predan besmislemon poduhvatu
u izlišnom poslu građenja svijeta
na krhkim temeljima maglovitih vizija;
koje dolaze niotkud i nizbogčega,
a, ipak, mada se ne da shvatiti- tu su zbog nečeg
i dolaze od nekud- utopljeno u jednu stvarnost
koju čovjek uslijed slabosti dijeli.
Nešto kao zaborav budi stihove meke
vraćajući mirisna sjećanja
na nešto
što ne znamo- a znamo
prepoznajemo prvi put viđeno
i kao da je ovaj život kratka sjenka,
vječnog bivstvovanja,
koja izmiče svijesti jer se tope niti logike,
pa čovjek ostaje nedorečen,
i kao da nešto ima čega se ne može sjetiti
a to što vidi ne može objasniti
te, luta kao sjenka prolazna kroz predjele vječnosti.
Opet bdići nad praznim papirom
gdje odavno sve je rečeno,
praznim riječima- u okeanu vremena,
a nešto od toga je-
da kraj je početak.
© Латинка-Златна Всички права запазени