Феята и войникът

Бог се надвеси от трона си и погледна хората.
-Каква пасмина! –измърмори той и се изправи.
За пореден път народите враждуваха. Континентите се бяха превърнали в
бойни полета. Войници направляваха оръжия, сеещи смърт – във въздуха, по
земята, във водата, под земята. Всичкото това желязо се сблъскваше с
оглушителен трясък. Страшният шум щеше да привлече вниманието и на някой
по-глух и от Господ.

Бог въздъхна. Какво беше сътворил? Какъв ужас! Със сигурност трябваше да
смачка тези гадини. И вече си беше вдигнал крака, когато няколко задъхани
ангелчета паднаха върху коленете, раменете и дори по брадата му. Той забрави за
гнева си.
-Татко, татко – пищяха розовите създания – накарай я да спре!
Феята Пивет пак…
Разперила прозрачните си криле, феята Пивет кръжеше около Господ като
водно конче. Той протегна малкия си пръст, за да кацне тя на него.
Скара й се:
-Беше ми обещала да не започваш пак. Ето, че сега трябва да те накажа…
Навела ниско глава пред погледа на Господ, Пивет се признаваше за виновна.
Беше напуснала земята много млада, на две хиляди седемстотин и три
години, когато хората бяха станали станали разумни и бяха прогонили феите от
горите и изворите. В рая живееше в луксозна виличка на петото небе, където бяха
настанени девиците и растяха само лилии. Често я обхващаше носталгия за
полските цветенца. Беше опитала да превърне лилиите в макове и стръкчета момина
сълза, но магическата й пръчица беше безсилна пред спокойствието на
величествените цветни чашки.
Един ден някакво ангелче кацна на покрива на къщичката й. То обърна
закръгленото си гръбче към слънцето, започна да гали крилата си и да пръхти от
удоволствие. Едно бяло перце полетя и влезе през прозореца й. Пивет го докосна
с края на пръчицата си от слонова кост. Перото се превърна в разцъфнало
великденче… От този ден нататък тя започна да преследва ангелите, за да събира
перата им, които летяха във въздуха. Имаше на прозореца си саксии със здравец и
латинки, а скоро си направи и малка градинка. Пожела си още горичка, чиято
сянка пада върху изворче. Нетър пението й обаче я превърна в насилница. Хвана
едно ангелче за крилцето и започна да му скубе перцата. То викаше оглушително и
се мъчеше да се освободи. Накара го да замълчи, като го удари с пръчицата си.
То се превърна във върба, куха и покрита с мъх, с цяло семейство гъби, сгушени
в корените й.
Пивет бе щастлива и изненадана от силата на магическата си пръчка.
Несъмнено Господ не си беше представял, че ятото ангелчета може да бъде
обект на подобни атаки. Беше се отнесъл небрежно към имунизацията им.
Феята продължи да извършва престъпления до деня, в който една от жертвите
й се изплъзна и долетя при Господ с крилца, по които бяха разцъфнали цветя.
Опита се да се оплаче, но вместо стон от устата му падна една маргаритка. Бог
възвърна на ангелчето първоначалния му вид и узна истината.
Страшно се ядоса. Заплаши Пивет, че ще излежава присъда от шест века в
Чистилището, или, че ще я затвори завинаги при благодетелните стари моми. И все
пак й прости, защото познаваше и най-потайните кътчета от сърцето на феята,
които и тя самата не познаваше. Не може едно създание от женски пол да запази
девствеността си две хиляди седемстотин и три години и накрая да не почувства
подтиснатост. Ако обичаше градината си и сенчестата си горичка, то беше, защото
открива в гъстите растения около себе си момчета. Дори и не подозираше за
безсрамното желание, което изпитва. Целуваше розите по устата с цялата си
невинност.
Беше обещала да не започва отново. А ето, че пак подхващаше лова си,
може би заради пролетта. На Господ му беше трудно да разпознае в бузестите
марули, от които беше разсадила сякаш цял облак, дупетата на своите херувими.
До тях имаше дори, за срам и резил, три редици аспержи.
Този път беше прекалено:
- Тъй като толкова съжаляваш за Земята, – реши Господ – върни се там. В
Рая ще дойдеш пак в деня, когато от момиче станеш жена.
Тя падна на земята във вид на капки роса. Беше юнска нощ.
Пожела отново да види местата от детството си – мрачна гора, в която
хората често ловуваха. Не веднъж беше спасявала елените от преследващите ги
кучета. Когато изтощеното животно, застанеше лице в лице с глутницата,
потръпваща от удоволствие фе ята прокарваше ръка, по потните хълбоци на едрия
самец и той веднага ставаше невидим. Кучетата виеха заради неуспеха. Ловците
псуваха и проклинаха феите и доверчивия божи служител - епископа, който не
успяваше да избави страната от тези дяволски творения.
Пивет не откри гората си. На нейно място се простираше огромна циментова
площадка, от която стърчаха комини. Под бетона с дебелина сто метра, имаше цял
конгломерат от защитени от бомбите заводи, които произвеждаха хиляда танка, две
хиляди самолета и триста подводници за минута.
Подводниците директно се пускаха в морето по подземни канали. Тунели
отвеждаха танковете до бойните полета. Комините бълваха облаци тъмносин пушек,
сред които, с гръм и трясък се носеха самолети.
Пивет напразно търсеше тихо кътче природа. Три морски флотилии си
оспорваха последния полинезийски риф. Кораби-къртици дълбаеха проходи през
полярните ледове. Гъмжащи от бойна техника автомагистрали се пресичаха на
екватора. На върха на Хималаите се чуваше стрелбата на батарея от
военно-въздушните сили.
Пивет беше при нудена да отседне в града. Избра си жилище на едно
кръстовище, върху пиедестала на статуя, която министърът на въоръжаването си
беше присвоил. От този пост можеше да наблюдава живота в големия град. Нежното
й сърце се свиваше от състрадание и ужас.
Цивилното население се състоеше от старци и измършавели жени. Богатите
купуваха много скъпо хляба и сланината. Бедните се хранеха с ряпа и мокрещ.
Ходеха боси, облечени в тесни дрехи от един и същ плат с цвят каки. Жените без
мъже ставаха злобни и вехнеха от самотата и лишенията. На всеки осемнадесет
месеца, на някои от тях, избрани по строгите правила на евгенизма (наука за
запазване качеството на човешкия род), изкуствено им имплантираха мъжки
зародиши. Те оставяха синовете си без бащи в национални ясли, подобни на
оранжерии, където под грижите на квалифицирани възпитатели порастваха бързо.
Ставаха момченца на десет месеца а войници – на пет години.
От постройките в градовете, бяха останали само разрушения. От време на
време, пристигаше някоя въздушна ескадра, пускаше дъжд от бомби, които за
милионен път сриваха със земята развалините и вдигаха облаци от прах до небето.
Рядко снаряди достигаха до втория и третия подземен етаж и убиваха няколкото
безумци, които не бяха пожелали да слязат в убежищата.
След сигнала „край на въздушната тревога“, хората, като мравки излизаха
от дупките си, захващаха се със снабдяването с продоволствия, тъпчеха с часове
на едно място, в очакване на летящия конвой, носещ негодни храни, които черният
пазар не беше пожелал.
Пристигнали по тайнствени канали, месо, домашни птици, плодове се
продаваха нелегално в ресторантите. Клиентите на тези тайни заведения плащаха
за всяко ястие суми, които щяха да са достатъчни да осигурят прехраната на
двадесет човека в продължение на година въпреки баснословните цени на
продуктите. Жените от специалните части на полицията, за борба с контрабандата,
си затваряха очите. За да им се отблагодарят, им позволяваха да идват в
заведенията за да оглозгат кокалите.
Феята Пивет жи вя много години сред тези безумци. Смени града и
полукълбото, но навсякъде срещна същата мизерия.
Един ден, след края на въздушната тревога, видя да се образува опашка пред
прозорчето на някаква изба. Съдържателката на млекарницата, облечена в броня,
раздаваше срещу купони по дванадесет грама грес произведен от кремък. Феята не
издържа повече. Напълни една кошница с парчета тухли, превърна ги в хлябове с
масло и започна да ги раздава.
- Масло ли? Какво е това? – попита някаква жена.
- Пак някакъв заместител.
- Не знаят какъв боклук още да измислят.
- Хубаво е. Опитайте го. – тихо каза Пивет със сълзи на очите.
- Откъде си взела това?
- Дайте ми два! Дайте ми три хляба!
- Крадла!
- Черен пазар!
- Ей, предимство! Имам предимство!
- Това не е вярно, аз я познавам. Тази не е бременна, носи възглавница под
полата си. Не й давайте. Винаги давате на едни и същи.
- Ако ми искаш да ми дадеш два хляба, сама ще си ги взема.
- Селяндурка!
- Мошеничка!
За миг Пивет бе повалена, съблечена, стъпкана, смазана от тълпата гладни,
които завистливо и злобно присвиваха устни, и оголваха жълтите си зъби. Някакво
дребно старче, с добре закърпени дрехи, я удари на чадъра си и я уби. За щастие
феята беше успяла да се измъкне от тленното си тяло, което под краката на
разярените хора бе само една нищо и никаква дрипа, един смачкан вестник, три
сухи листа.
Тя изрази почитта си към мъдростта на Всемогъщия, който беше позволил да
прогонят феите от Земята. Нямаше вече място за тях в този ад. Черната магия на
лабораториите беше заместила тяхната синя магия. Учените превръщаха
разцъфналото дърво в барут за артилерийското оръдие.
Изпита горещо желание да се върне в Рая. За тази цел трябваше да си намери
мъж.
Напразно обиколи целия град. Войната взимаше младежите преди още да са
познали любовта. Вмъкна се в леглото на някакъв старец, който й се стори все
още запазен. Той обаче си призна, че е импотентен. Не ял достатъчно витамини.
Друг пък, пред когото се появи като петнадесетгодишно момиче, почувства за
момент младежка сила. Но в момента, в който щеше да покаже на какво е способен,
сирените завиха „тревога“. Той скочи в гащите си, спусна се стремглаво по
стълбата си и избяга долу в мазето.
От включеният му радиоприемник се носеха песни, пълни с любовни слова.
Някакъв мъжки глас шепнеше:” Винаги, любов, обичам те, чакам те, желая те,
целувки, прегръдки, страст”. Носена от крилата на радиовълните, полетя към
него. Намери обаче някакъв побелял дебелак, който, като я видя закрещя: “ Как е
влязла тук тази луда?”
Правителството го използваше, за да поддържа изчезващата сантименталност у
жените от народа. При най-малката възможност, те слушаха сладникавия му глас.
От зори до мрак, а и почти през цялата нощ, той им шепнеше нежни обяснения в
любов и кратки клетви, описваше им терзанията на сърцето си което беше сякаш
от захар. Това бяха едни и същи думи, които повтаряше безспир, на фона на
няколко еднакви мелодии от по няколко ноти. Жените обаче не се отегчаваха.
Слушайки гласа му, всяка си представяше лицето му, и смяташе, че сладникавите
думи, отправени към всички, са предназначени само за нея. Получаваше тонове
писма с всяка поща. Секретарки, снабдени със специални уреди, подбираха тези, в
които имаше пощенски записи или банкноти. Другите ги хвърляха директно за
вторични суровини.
Този мъж не обичаше жените. Той прогони феята, като я удряше с носната си
кърпа.
Пивет реши да потърси мъжете там, където са: на бойните полета. Избра си
един младеж с небесносини очи, който караше танк, тежащ седемстотин тона. Беше
сам в адската си машина, и управляваше с помощта на копчета моторите,
четиридесетте оръдия, картечниците и огнехвъргачките. Преди шест месеца го
произведоха в полковник на този стоманен полк и от тогава не беше го напускал.
Седеше нависоко в предната част на чудовището си и се хранеше с хапчета. Спеше
от време на време, по няколко минути, понякога по час, върху клатещата се
облегалка на стола си. Беше печелил победа след победа с танка си, направен от
стоманените ризници на цели дивизии пехотинци, пробит от снарядите на стотици
вражески танкове, нападан от въздушни ескадрили. Живееше сред оглушителен шум,
сред пламъци и стълкновения. Кожата му беше станала сива и лъскава като
стоманата на танка. Но очите му си оставаха светли. След битка, сред купищата
горяща стомана, си мислеше за справедливата кауза, заради която се сражаваше и
заради която беше приел да убива и да умре. Беше ветеран. На шестнадесет
години.
Невидима, Пивет бе с него цял ден. Видя го как сее смърт, страшен,
красив. Лицето му беше като излято от бронз. Хвърляше се в бой с безразсъдната
смелост на разгневен юноша. Сръчните му пръсти удряха по клавишите, свиреха
някаква дяволска симфония.
Вечерта се спусна след победата му. Червено слънце изцапа с кръв
изкривените железа. Точно тогава Пивет се появи пред своя герой. Той спеше.
Сънуваше, че все още е дете и тича из ливада обсипана с цветя. Ароматът им,
толкова прекрасен и силен, го събуди. В ръцете му седеше жена. Тялото й ухаеше
на пролет. Закръглена и гола, розова и руса, тя се сгушваше в него и не заемаше
никакво място. Беше малко пълничка, с прекрасна кожа. Едва различаваше лицето й
в нощта, но му се стори красиво като блян. Плъзна ръце по хълбоците й, по
бедрата й, гладки като сатен.
Жена. Не знаеше много за жените. Някога имаше семейство. Спомняше си за
майка, за сестра. Беше ги напуснал толкова отдавна. Понякога в кратките си
сънища виждаше лицата им, невероятно нежни, да се навеждат над него. Техните
лица или може би нечии други… Сънищата му бяха неясни, но му се струваше, че би
бил толкова щастлив да види в действителност тези мили лица, да ги задържи
близо до себе си, да ги помилва. И ето, че сега тя беше там, по-красива
отколкото си я беше представял, и ето, че едно тяло, нежно като вечерта,
потръпваше в ръцете му. Помисли си, че Господ му праща тази жена, за да го
възнагради за подвизите му. Но не знаеше какво да прави с нея. По правилник,
всяка седмица, поставяше семето си в стерилна епруветка, върху която беше
изписан входящият му номер. Военен куриер-моторист идваше да я вземе с цел
продължаване на човешката раса.
По липса на по-добро въображение, той притисна много силно, до себе си,
малкото хладно тяло. Затвори очи, въздъхна дълбоко от щастие. Помисли си, че
никога, никога не би могъл да бъде по-щастлив. Пивет беше развълнувана до
дъното на душата си от невинността му. Изчерви се от стеснение и радост при
мисълта, че ще трябва да го научи на всичко. Но нищо не я притискаше. Вече не
бързаше толкова да се върне в Рая.
На следващия ден, въодушевен и тържествуващ, той нанесе на врага такъв
погром, че за малко да реши изхода на войната. Когато нощта се спусна, феята
отново бе там. Този път беше облечена в тънка коприна, която я обгръщаше като
светлина. Щом примирие или почивка прекъсваха чудовищната битка, той я
откриваше близо до себе си. Трябваше му малко време, за да може природата да му
покаже пътя, който да следва. Но Пивет бягаше. Обличаше се във все по-затворени
дрехи. Подтикната от любовта и желанието си, тя все пак му позволяваше да я
разсъблича малко по малко, дишаше учестено, плътта й гореше. Но в момента,
когато щяха дя се слеят страстно, тя намираше смелост да се изтръгне от ръцете
му, защото знаеше, че мигът на върховно щастие, ще е мигът на раздялата им.
Достатъчно беше да прокара мъничката си ръка по стоманената униформа на
младежа, по обсипаната с антени каска, по изгореното от масло лице, и той да
застане пред нея гол, с плоския си корем, с нежните си бедра и с голобрадото си
лице. Момъкът ставаше все по-нетърпелив. Веднага щом тя пристигнеше, той я
прегръщаше силно до болка, покриваше тялото й с целувки, слагаше я да легне
върху седалката си. Но опиташе ли нещо повече, мигновено се озоваваше сам.
Прекрасното видение се съгласяваше да бъде с него, само ако той дадеше честната
си дума, че ще се въздържа.
Така малката фея и нейният герой започнаха дори да страдат от силната си
страст. За да го успокои, тя му говореше за пролетта, за цветята, за птиците по
дърветата и за любов лека и безгрижна като утринна мъгла. “Така – казваше тя –
трябва да ме обичаш. Така те обичам и аз.”
И той й вярваше. Човек вярва на всичко, когато не умее да лъже. Мислеше
си, че е много срамно, че я желае така. Упрекваше се, заради копнежа си. Кръвта
му кипеше. Отиваше в битка с десетократно по-голям плам. Цялата желязна крепост
туптеше в съзвучие със слепоочията му. Артилерийските му оръдия бълваха тонове
снаряди. След всеки пробит вражески блиндаж, той усещаше, че става по-лек.
Благите думи, които изсипваше върху разпалената жарава в тялото на войника,
не успокояваха собствения й плам. Тридесет годишното тяло, с което се беше
появила пред младежа, за да го прелъсти по-добре, се вълнуваше от присъствието
му, от красотата му, от великолепната му и толкова опасна мъжественост.
Понякога той ставаше груб. После, със сълзи на очи я молеше за прошка. Тя
го прегръщаше, притискаше го до себе си. Познаваше мъката му. Сравняваше я със
собствените си страдания.
Феята коленичи сред железата на чудовищната машина и започна да се моли.
Сълзите се стичаха по нежното и лице и окичваха с диаманти голия й врат; все
още трепереше от милувките, от които беше избягала.
“Господи, Господи, - започна тя горещата си молитва - позволи ми да обичам
този, когото обичам и да остана с него завинаги, имай милост към твоето
измъчено дете…”
Тя изхлипа, но потисна риданията си. Чу само шума на заспалата машина,
треперенето на двигателите, включени на бавен ход, бавното плъзгане на
лостовете в маслото, бръмченето на вентилаторите, дрънкането на колелата,
песента на нощния вятър в дулата на оръдията.
Не разбра дали някой я е чул. Всъщност знаеше добре, че Господ не може промени божиите думи.
Войната продължаваше. Разположените една срещу друга армии бяха събрали
силите си за решителния сблъсък. Призори, от всички страни на хоризонта се
появиха кохорти от чудовищни оръдия. Равнината трепереше до дълбините си под
тежестта на веригите им. Самолети, подредени един над друг, затъмниха небето.
Битката започна. Бомбите, снарядите, куршумите изтъкаха дебела стоманена
покривка, сред която, като по чудо, туптяха няколко човешки сърца. Слънчевата
светлина вече не достигаше до земята. Много далеч, ужасени тълпи си запушваха
ушите, превиваха гърбове и се молеха за армиите си. Някакъв стреснат вулкан се
изкашля, избълва пара, изръмжа и страшно побеснял се събуди от десет-вековен
сън. В другия край на света, водата в басейните се вълнуваше, набраздена от
малки вълнички.
Пивет придружаваше своя герой. Той не я виждаше, но знаеше, че е близо
до него. Обезумяла от страх, тя се кръстеше непрестанно и чертаеше невидими
кръстове върху челото на младежа.
Той бе обкръжен от двадесет бойни машини. Стиснал челюсти, с блеснали
очи, разпръсна наоколо огън и смърт, унищожи половината от враговете си,
останалите принуди да бягат. Частта, която оставаше от вражеската армия,
прекъсваше битката. Това беше победата.
Малката фея, въодушевена, пияна от шума и ароматите, се хвърли в ръцете
му. Той беше по-горещ от оръдията си. Потеше се, задъхваше се. Усещаше барутът
и хищникът. Той я обгърна в железните си ръце. Тя затвори очи. Ах, каквото
реши съдбата…
Изведнъж тридесет завърнали се танка съсредоточиха огъня си върху
крепостта на невнимателния войник. Върху металните стени иззвъняха всичките
гръмотевици на Юпитер. Той чу само песента на безпределната сладост, която
малкото тяло пееше под него.
Някаква ескадрила пикира върху неподвижната мишена, хвърли върху нея
една редица бомби от тридесет тона, после друга, и още една. Страхотна
експлозия тласна останките чак до синьото небе. Един топ от десет хиляди тона
падна в остров в океана. От войника, от неговите оръжия и от неговата надменна
машина, съвсем точно, не остана нищо.
А феята Пивет разбра, че Господ я беше изслушал, когато, с един
единствен удар, се намери пренесена заедно със своя герой на седмото небе.