Нанисано от: Казушиге Ноджима
Превод от японски на английски: Xcomp /http://ff7ac.net//
Превод от английски на български: Маринела Георгиева (_menti_)

Това е историйка по една доста популярна RPG игра - Final Fantasy VII, по нея има и CGI филми, и аниме, и т.н.(зарибените си знаят:). Цялата е доста дълга, така че публикувам само първата част, пък и ако не ви хареса няма смисъл да поствам и другите :).

Този превод е посветен на Стела Илиева...
"Един ден ще стигна там където си ти сега (сигурно няма да е скоро:), за да мога да ти обясня на английски, така че да ме разбереш (защото май започваш да забравяш родния език и това, че се намираш сред българи), че България, въпреки че е бедна и всичко останало, е в пъти по-прекрасна от Англия или която и да е друга държава на този свят!"




Midgar was divided like it was two different worlds. One was an upper city known as a plate, a land of steel high up supported by pillars below. Then there were the areas of the ground that never got to see daylight because of the plate. The slums were full of life even though it was a chaotic place. Due to the planning of the company known as Shinra, this scene of light and shadow prospering separately seemed it was here to stay forever.
Four years ago, when the Life Stream came flowing out from the earth, many residents believed that it was the downfall of the Midgar. Those who tried to flee from the city with their possessions couldn't make it. Maybe they had thought that they could once again dream of prosperity once again if they were near the stream. Before long, a city named Edge was built adjacent to the city of Midgar
*****
The main street of Edge stretched from the outskirts of Midgar's Third and Fourth Sectors all the way to the East. The city itself was formed on this main street and expanded to the northwest. From a distance it seemed a magnificent city but, most of the buildings are actually built from Midgar's scrap material. The city smelled of iron and rust.
Johnny ran a cafe in the main street. It was a humble establishment in a patch of open ground with a stall, some tables and a few chairs where he could do some simple cooking. The name of the shop was called Johnny's Heaven. It was a name that was similar to the diner that once existed in the slums of the Seventh Sector. That diner's name was "Seventh Heaven" which had a hostess that Johnny fell in love with. That girl's name was Tifa.
Months after the incident when the Seventh Sector collapsed, Tifa reopened up a new Seventh Heaven in Edge. At the time, Johnny was moved by how Tifa could decide what she should be doing while the rest of the crowd was still indecisive. And so, with those thoughts in mind, she became a respected figure in Johnny's heart.
I'm going to live just like Tifa. But how? I know! I'll run a business too. I'll give hope to those who have lost their way.
This was the beginning of Johnny's Heaven. Customers who came to the shop were told the story of "Johnny Reborn" many times.
As a result of that, many of the public who wanted to see Tifa went to the new Seventh Heaven and became her regular customers. Without knowing anything about it, Johnny continued to open 6 days a week waiting for an audience who would come hear his story full of love and hope.
A customer arrived. It was a kid. It's pretty rare for a child to be alone around these parts. It was Denzel, a young boy who was special to Johnny. He's one of the people who respected Tifa. Johnny was going to give all his heart into his service for Denzel.
"Good day, Denzel.", said Johnny who bowed deeply lowering his head. But Denzel only glimpsed at him for an instant before heading to the farthest table away from the stall.
"Come closer and sit over here."
"No. I'm here to meet someone."
He's here to meet someone? He's dating already? But he's still a kid... Well, whatever. I'll watch over him. This is all part of my special service.
"Is it a date? Good luck."
"Coffee please."
Is he ignoring me? Ah, he must be shy.
"Give me a shout if you're stuck about what to talk about. I've got some interesting bits of news to tell you. You know just now..."
Suddenly, Denzel stood up from his seat. Was he angry? Johnny was watching Denzel but the young boy's gaze was at the entrance.
A man in a plain suit was standing there. "Welcome", Johnny greeted the customer as he turned his eyes towards him. It was Reeve. He was one of the original staffs of Shinra. It was the first time Johnny saw the man, who was now leading the WRO, at close range. He was famed for the smell of death around him.
What business does a guy like him have in my shop?
Reeve walked over while surveying his surroundings cautiously until he finally sat down at Denzel's table. It seemed a habit of his. Something struck Johnny's mind.
Reeve was inviting Denzel to join the army. I have to stop them somehow. If someone like that was to happen in my cafe then I wouldn't be able to face Tifa again.
With that in mind, his expression remained calm as he glared at Reeve.
"Give me some coffee", Reeve said with a sense dignity about him.
"Yes, right away." Johnny answered firmly before running off back to the stall. Not an easy person to deal with.
Denzel was surprised that the head of WRO himself would come interview him and stood there unable to greet him.
"Sit."
That pulled Denzel back to reality again before he sat down nervously.
"So, Denzel. I don't have much time so lets get straight to business", said Reeve in a gentle tone as he began to speak.
"First, know that we are different from long ago. The time when we would welcome any recruit is long passed. If you just want to be a volunteer to help revive this place then just go contact the leader of this area. The WRO is now an army."
"Yes, sir. I'm prepared for the dangers."
"Prepared huh... Alright. Let’s hear your background first."
"My background? I'm only 10 years old so..."
"I know that. But even 10 year olds have some background right?"
Denzel was the only son of Eber, who worked hard in Shinra's Third Business Department and Chloe, very social person and who was good at tending to the house. The three of them lived in a Shinra owned residence in the Seventh Sector, The Plate. Eber was satisfied that even though he was brought up in a poor village, he was able to have a family in the upper levels. However, he always thought that it's important to have a goal in life so he aimed to live in the more superior residence areas of the Third Sector. When Denzel reached the age of seven, Eber was promoted to head of department. That meant that he had the qualities to live in the residence of the Fifth Sector. Hearing the news, both Chloe and Denzel prepared a party. With children-like decorations and extravagant food at the ready, they were going to welcome Eber home. It was a happy evening meal. While exchanging jokes with his good humoured father, Denzel listened to his father's stories about life.
"Denzel. You're lucky that you're born as my child. If you were born in the Slums then instead of chicken you would be eating rats."
"They don't have chicken?"
"They do but because everyone is so poor, they can't afford it. Since there's nothing else they can do, they catch rats with spears. Dirty grey rats."
"Ewww... Sounds disgusting."
"What does it... taste like hmmm?", Eber said winking at Chloe. Chloe pointed her finger at Denzel's plate.
"Well, Denzel?", she questioned him. Denzel was worried and compared his own dish with his parents. His father was looking down, trying not to laugh. Just then Denzel remembered something that his mother Chloe said. There was no meaning to life without smiles.
They're both trying to scare me again. "That's why I don't believe any of you!"
*****
"What mean parents."
"They just liked to joke. I didn't mind being teased."
"I'll tell you this but, as far as I know rats weren't eaten in the slums. The rats in the slums at that time were..."
"I know. I know about it well."
"Oh? Did something happen?"
"...It's a long story."
*****
When Denzel was looking after the house, the phone rang. It was Eber.
"Where's your mother?" He seemed angry.
"She went shopping."
"When she gets back, tell her to call me back right away. Never mind, I'll call her."
Knowing that something was wrong, I was worried. Since there was nothing I could do, I watched TV while waiting for mum to come back. It was showing how a group going by the name of Avalanche bombed the Mako Reactor the other day. That's why I was nervous. It wasn't because of me or my mum.
Just then, someone came back but it wasn't mum. It was Eber.
"Where's your mum?"
"She's not back yet."
"I'm going to look for her."
Without finishing what he was saying, Eber left the house. Panicking, Denzel went after him. When they got to the shopping district, they found Chloe right away. She seemed to be talking with the butcher happily. Freezing there for a moment, Eber approached the butchers shop. Without a word, he grabbed his wife's wrist and brought her back.
When Denzel heard his mother protesting, he felt the sound of his heart go thump.
"Let go of me! What's this about?"
Eber looked around him and lowered his voice.
"The Seventh Sector is going to be destroyed. We're going to evacuate to the Fifth Sector. There's a new company residence for us there."
"They're going to destroy this place?"
"The ones who destroyed the first Mako Reactor is aiming for the Seventh Sector next."
Denzel looked at both his parents' face. They weren't smiling.
"Is it true?"
With both of his hands, he grabbed hold of his parents and said "Come on, lets hurry and go."
But they weren't going to move.
"We can't just run away. We need to let our neighbours and friends know too."
"There's no time, Chloe. Besides, this is classified information from Shinra. I've broken the rules even though I've become the head of one of their departments."
Irritated, Chloe shook her wrist free and said to Denzel, "Go with your father. I'll come soon. It'll be alright."
After giving Denzel's hand a tight squeeze, Chloe left and started to run.
"Hey!" Eber ran a few steps after his wife but stopped. Seeing how much his father was suffering, Denzel's heart ached.
He wants to chase after her but I'm being a burden.
"Denzel, lets go to the Fifth Sector."
"No! We have to go after her!"
"Mum will be alright. We are a nice family after all."
A tall man was dragging a suitcase along as he walked at the borders of the Seventh Sector and Sixth Sector. Eber called out to him. When the man realized who was calling out to him, he panicked and ran over.
"You're still here, sir? The Turks are already making their move. They're nearly done planting the bombs. My colleagues have organized some transportation."
Denzel had heard from his father about this organization that belonged to the Shinra. All their dirty work was done by the Turks.
What did he mean that the Turks had planted the bombs? Are the Turks the Avalanche? Just when Denzel was wondering about what they were talking about, he felt his father's gaze and looked up.
"Could you take this child to the Fifth Sector? He won't be much trouble”, Eber said as he looked at his son.
"No!", Denzel cried.
"Daddy's going to bring mummy back. Now you go with Mr. Arkham."
"We'll go together."
"Is it alright with you, Mr. Arkham?"
"Of course it is, sir."
"It's the company residence in the Fifth Sector, number thirty-eight. Here's the key. I'll leave my son with it."
Taking a key out of his inner shirt pocket, he forced Denzel to have it.
"Dad..."
"I bought a new big TV. Watch that while you're waiting for us."
After giving Denzel's hair a quick ruffle, he gently pushed Denzel over to Arkham and started running in the direction of the Seventh Sector. Arkham helped Denzel balance himself.
"Come, lets go. I'm Arkham. I'm one of your father's workers. Pleased to meet you."
Denzel was about to run off but Arkham stopped him.
"I understand how you feel. But I can't go against what your father's orders. For now, lets go to the Fifth Sector. After that, you can do whatever you like. OK?"
In the new company residence, nothing was there besides a big box with the TV. Arkham took the TV out and turned it on after connecting the cable.
The two of them watched the news. Once again, the explosion of the Mako Reactor in the First Sector was on. Denzel was wondering if Arkham would leave anytime soon.
"I'm hungry."
"OK, I'll go get something for us to eat."
At that time, the house shook. They heard the sound of missiles somewhere. When Arkham opened the door, the cry of metal grinding together could be heard.
"Wait here.", said Arkham as he left the house. Just as Denzel was about to follow, the TV announced something.
"An urgent news bulletin."
A screen showed a collapsing town. Even though I knew it was the Seventh Sector we were in a few hours ago, it took a while before I realized it.
When the picture changed, the announcer said, "This is the current state of the Seventh Sector." The Seventh Sector was no more. Denzel burst out the house. The streets were in chaos. People were running all over the place shouting that Fifth Sector will be next.
I wonder how long I ran for. Out of breathe, I reached the edge of the Sixth Sector. The soldiers were setting up barriers. I rushed on over to the barriers to look at the Seventh Sector. As if it had always been like it was, there was nothing there. Straining my eyes, I could see the Eighth Sector. The part that linked the Seventh Sector, could be seen.
"Hey, it's dangerous over here”, a soldier said.
"Where's your home?"
Denzel pointed out at the empty space.
"I see... That's unfortunate." The soldier's voice was gentle.
"And your parents?"
Once again, Denzel pointed out at the space where the Seventh Sector used to stand.
The soldier let out a loud sigh and said, "It's the work of Avalanche. Don't forget that. Once you're older, take revenge for them."
The soldier turned Denzel towards the Sixth Sector and urged him away. Denzel walked away absentmindedly taking no notice of the people jeering and taking refuge around him.
Which place was going to be next? Dad! Will it be alright here? Mum! I won't forgive those Avalanche scoundrels! What are the Shinra doing! Dad! Mum, where are you?
The miserable voice of one child wasn't going to disappear. When I realized it was my own voice, I could walk no further. I was overflowed with tears.





Мидгар беше разделен все едно беше два различни свята. Единият беше горен град, известен като „чиния”, земя на стоманата, поддържана от колоните под нея. Тогава идваше ред на областите в основата, които никога не бяха виждали дневна светлина заради „чинията”. Бедняшките квартали бяха пълни с живот, въпреки че бяха хаотично място. Заради плановете на компания, известна като „Шинра”, изглеждаше, че тази картина на светлина и мрак, проспериращи отделно, ще остане така завинаги.
Четири години по-рано, когато Жизнения поток излезе, извирайки от земята, много жители помислиха, че това е пропадането на Мидгар. Онези, които се опитаха да избягат от града с притежанията си, не успяха. Може би бяха си помислили, че могат отново да мечтаят за просперитет, отново, щом са близо до потока. Преди много време град, наречен Едж, беше построен в съседство на Мидгар.

*****

Главната улица на Едж се простира от предградията на 3 и 4 сектор на Мидгар по целия път до Изтока. Самият град беше създаден на тази главна улица и разширен на северозапад. От разтояние приличаше на великолепен град, но повечето от сградите са построени от скрап материали от Мидгар. Градът миришеше на желязо и ръжда.
Джони отвори кафене на главната улица. Беше скромно заведение на открито парче зема, няколко маси и столове където можеше да извършва някакво елементарно готвене. Името на магазина беше „Раят на Джони”. Беше име подобно на ресторант, който някога съществуваше в бедняшките квъртали на 7 сектор. Името на ресторанта беше „На седмото небе” и имаше стопанка, в която Джони се влюби. Името на момичето беше Тифа.
Месеци след инцидента, когато 7 сектор се срина, Тифа отвори друг ресторант „На седмото небе” в Едж. По това време Джони беше мотивиран от това как Тифа може да реши какво трябва да направи, докато другите от тълпата бяха все още нерешителни. И така, с тези мисли в главата, тя стана уважавана фигура в сърцето на Джони.
Ще живея като Тифа. Но как? Сетих се! И аз ще започна бизнес. Ще давам надежда на онези, загубили пътя си.
Това беше началото на „Раят на Джони”. На клиентите, идващи в магазина, беше разказвана много пъти историята на „Преродения Джони”.
В резултат на това много хора от населението, които искаха да видят Тифа, отиваха до „На седмото небе” и ставаха редовни клиенти. Без да знае нищо, Джони продължаваше да отваря магазина си 6 дни в седмицата, очаквайки публика, на която да разкаже своята история, пълна с любов и надежда.
Пристигна клиент. Беше дете. Рядко се срещат сами деца по тези места. Беше Дензъл, младо момче, което беше специално за Джони. Той е един от хората, уважаващи Тифа. Джони щеше да даде всичко от сърцето си в услугите си към Дензъл.
„Добър ден, Дензъл.”, каза Джони, като се поклони, снижавайки ниско глава. Но Дензъл само го погледна преди да се отправи към най-отдалечената маса от него.
„Ела по-близо и седни тук.”
„Не, тук съм да се срещна с някого.”
Тук е да се срещне с някого? Вече ходи по срещи? Но той е още дете... Е, както и да е. Ще го наглеждам. Всичко това е част от моите специални услуги.
„Среща ли е? Успех.”
„Кафе, моля.”
Игнорира ли ме? Ах, сигурно е срамежлив.
„Викни ме, ако не знаеш за какво да си говорите. Имам интересни новини за казване. Знаеш ли, преди малко... ”
Внезапно Дензъл стана от мястото си. Ядосан ли беше? Джони гледаше Дензъл, но погледът на младежа беше насочен към входа.
Там стоеше човек в светъл костюм. „Здравей”, Джони поздрави клиента когато обърна очи към него. Беше Рийв. Той беше от персонала на „Шинра”. Джони за пръв път виждаше от близо човека, който сега оглавяваше WRO. Беше известен с миризмата на кръв около него.
„Каква работа има човек като него в магазина ми?”
Рийв вървя известно време, проучавайки предпазливо обкръжаващата го среда, докато накрая не седна на масата на Дензъл. Явно това беше някакъв негов навик. Нещо проблесна в ума на Джони.
Рийв беше поканил Дензъл да постъпи в армията. „Трябва да ги спра някак. Ако нещо такова се случи в моето кафене повече няма да мога да погледна Тифа в очите.”
С това наум изражението му остана спокойно докато гледаше Рийв.
„Донеси ми някакво кафе”, каза високомерно Риив.
„Да, веднага”, каза твърдо Джони преди да се върне на бара. С този човек трудно можеш да се разбереш.
Дензъл беше изненадан, че самият ръководител на WRO е дошъл да го интервюира и остана така, неспособен да го поздрави.
„Сядай”
Това върна Дензъл в реалността преди нервно да седне.
„Така, Дензъл. Нямам много време, затова да минем направо по работа”, каза Рийв с нежен тон, започвайки да говори.
„Първо, знай че сме различни от преди време. Времето когато бихме приветствали всеки новобранец отдавна свърши. Ако просто искаш да си доброволец за съживяването на това място то просто се свържи с водача на този район. WRO е вече армия.”
„Да, сър. Подготвен съм за опасностите.”
„Подготвен, а... Добре. Нека чуем за опита ти първо.”
„Опит? Аз съм само на 10 така че...”
„Знам това. Но дори и 10-годишните имат някакъв опит, нали така?”
Дензъл беше единственият син на Ебер, който работеше здраво в Третия Бизнес Департамент на „Шинра”, и Клои, доста общителна и добра в домакинството личност. Тримата живяха в резиденция на „Шинра” в 7 сектор, „Чинията”. Ебер беше доволен, защото въпреки че беше изпратен в бедно село, можеше да има семейство от по-високо ниво. Както и да е, той винаги е смятал, че е важно да има цел в живота, затова той се насочи към идеята да живее в по-висшестояща резиденция в 3 сектор. Когато Дензъл навърши 7, Ебер беше повишен в директор на департамента. Това означава, че има качества да живее в резиденцията в 5 сектор. Научавайки новината, Клои и Дензъл подготвиха празненство. Като деца – с украса и екстравагантна храна, те щяхя да посрещнат Ебер. Беше щастлива вечеря. Разменяйки шеги със забавния си баща, Дензъл слушаше историйте му за живота.
„Дензъл. Ти си щастливец, че си роден като мое дете. Ако се беше родил в бедните квартали, сега вместо пиле щеше да ядеш плъхове.”
„Нямат пилета?”
„Имат, но понеже всички са много бедни не могат да си го позволят. След като не могат да направят нищо друго ловят плъхове с копия. Мръсни сиви плъхове.”
„Ииууу, звучи отвратително.”
„Какъв ли... вкус имат хмммм?”, каза Ебер, намигайки на Клои. Тя посочи с пръст към чинията на Дензъл.
„Е, Дензъл?”, попита го тя. Дензъл беше притеснен и сравни порцията си с тези на родителите си. Баща му гледаше надолу, опитвайки се да не се засмее. Тогава Дензъл си спомни нещо, което неговата майка беше казала. „Няма смисъл от живота без усмивки.”
И двамата се опитват да ме изплашат отново. „Затова не вярвам на никой от вас!”

*****

„Какво значат родителите?”
„Те просто обичаха да се шегуват. Нямам нищо против да ме дразнят.”
„Ще ти кажа това, но доколкото знам плъховете не са били изяждани в бедните квартали. Плъховете там по това време бяха...”
„Знам. Знам много добре.”
„О, да не би нещо да се е случило?”
„...Дълга история”

*****

Когато Дензъл наглеждаше къщата, телефонът знънна. Беше Ебер.
„Къде е майка ти?”, звучеше ядосан.
„Отиде да пазарува.”
„Когато се прибере кажи и веднага да ми се обади. Няма значение. Аз ще и звънна.”
Знаейки, че нещо не е наред, аз бях притеснен. След като нямаше какво да направя гледах телевизия докато чаках майка ми да се прибере. Показваха как група, назоваваща се „Avalanche”, е бомбандирила реакторът Мако предния ден. Затова бях нервен. Не беше заради мен или майка ми.
Тогава някой си дойде, но не беше мама, а Ебер.
„Къде е майка ти?”
„Още не се е прибрала.”
„Отивам да я потърся.”
Без да довърши това, което казваше, Ебер напусна къщата. Паникьосвайки се, Дензъл го последва. Когато стигнаха до пазарния район веднага намериха Клои. Тя изглежда говореше щастлива за нещо с месаря. Замръзвайки там за момент, Ебер влезе в месарницата. Без да каже и дума, той хвана жена си за китката и я заведе обратно в къщи.
Когато Дензъл чу майка си да протестира, той усети звука на биещото си сърце.
„Пусни ме! За какво е всичко това?”
Ебер се огледа наоколо и понижи глас.
„ 7 сектор ще бъде унищожен. Ще се евакоираме в 5 сектор. Там има нова резиденция на компанията за нас.”
„Ще унищожат това място?”
„Онези, които унищожиха 1 реактор на Мако, сега са се прицелили към 7 сектор.”
Дензъл погледна към лицата на двамата си родители. Те не се усмихваха.
„Истина ли е?”
С двете си ръце той се хвана за родителите си и каза: „Хайде, да побързаме и да вървим.”
Но те не се помръднаха.
„Не можем просто да избягаме. Трябва да съобщим и на нашите съседи и приятели.”
„Няма време, Клои. Също това е поверителна информация от „Шинра”. Наруших правилата , въпреки че оглавих департаментите им.”
Раздразнена, Клои освободи китката си и каза на Дензъл: „Отиди с баща си. Аз ще дойда скоро. Всичко ще бъде наред.”
След като стисна здраво ръката на Дензъл, Клои се обърна и побягна.
„Хей!”, Ебер направи няколко крачки след съпруната си, но се спря. Виждайки колко го боли баща му, сърцето на Дензъл се сви.
Той иска да я последва, но аз съм в тежест.
„Дензъл, нека да отидем в 5 сектор.”
„Не! Трябва да отидем след нея!”
„Мама ще бъде добре. Все пак сме хубаво семейство.”
Висок човек влачеше куфар, вървейки по границата между 6 и 7 сектор. Ебер го повика. Когато той разбра кой го вика се паникьоса и побягна.
„Все още сте тук, сър? „Турците” вече са на ход. Почти са готови със залагането на бомбите. Колегите ми организираха някои премествания.”
Дензъл беше чувал от баща си за тази организация, притежание на „Шинра”. Цялата им мръсна работа се върши от „турците”.
Какво имаше предвид с това, че „турците” са заложили бомбите? „Турците” ли са „Avalanche”? Докато Дензъл се чудеше за какво става дума, той усети погледа на баща си и погледна нагоре.
„Ще заведеш ли това дете в 5 сектор? Няма да създава никакви проблеми.”, каза Ебер поглеждайки сина си.
„Не!”, заплака Дензъл.
„Татко ще отиде да върне мама. Сега ти върви с г-н Аркхъм.”
„Ще отидем заедно.”
„Ще има ли проблем, г-н Аркхъм?”
„Естествено, че не, сър.”
„Резиденцията на компанията в 5 сектор, номер 38. Ето ключа. Ще го оставя на сина си.”
Изкарвайки ключ от вътрешния си джоб, той накара Дензъл да го вземе.
„Татко...”
„Взел съм голям нов телевизор. Гледай го докато ни чакаш.”
След като набързо разроши косата на Дензъл и внимателно го бутна към Аркхъм, той побягна в посока 7 сектор. Аркхъм помогна на Дензъл да запази равновесие.
„Хайде, да вървим. Аз съм Аркхъм. Аз съм един от работниците на баща ти. Приятно ми е да се запознаем.”
Дензъл щеше да побегне, но Аркхъм го спря.
„Знам как се чувстваш. Но не мога да наруша заповедта на баща ти. Засега нека тръгнем към 5 сектор. След това можеш да правиш каквото пожелаеш, ОК?”
В новата резиденция на компанията нямаше нищо друго освен един голям кашон с телевизор. Аркхъм го изкара и го включи, свързвайки кабела в електромрежата.
Двамата гледаха новините. Отново даваха за експлозията в реактора на Мако в 1 сектор. Дензъл се чудеше дали Аркхъм ще си тръгва скоро.
„Гладен съм.”
„Добре, ще отида да донеса нещо за хапване.”
В този момент къщата се разтърси. Те чуха звука на ракети от някъде. Когато Аркхъм отвори вратата можеше да се чиу писък от триенето на метал.
„Чакай тук.”, каза Аркхъм, напускайки къщата. Тъкмо когато Дензъл щеше да го последва, по телевизията бе съобщено нещо.
„Спешно изявление.”
Екран, показващ разпадащ се град.” Въпреки че като си помисля това беше 7 сектор, в който бяхме до преди няколко часа, ми отне известно време да го осъзная.”
Когато картината се смени, говорителят каза: „Това е настоящото състояние на 7 сектор.” Нямаше вече 7 сектор. Дензъл изхвърча от къщата. Улиците бяха в хаос. Хората бягаха навсякъде, крещейки, че 5 сектор ще е следващият.
„Чудя се колко ли дълго съм бягал. Без дъх успях да стигна до преградата на 6 сектор. Войниците правеха бариери. Втурнах се към барикадата, за да видя 7 сектор. Сякаш винаги си е било така, там нямаше нищо. Взирайки се можех да видя 8 сектор. Частта, която я свързва със 7 сектор можеше да бъде видяна.
„Хей, тук е опасно.”, каза войник.
„Къде е домът ти?”
Дензъл посочи към празното пространство.
„Разбирам... Това е нещастие.”, гласът на войника беше нежен.
„А родителите ти?”
Дензъл посочи още веднъж към мястото където би трябвало да се намира 7 сектор.
Войникът въздъхна дълбоко и каза: „Това е работа на „Avalanche”, не го забравяй. Когато пораснеш си отмъсти за тях.”
Войникът обърна Дензъл към 6 сектор и го прогони. Дензъл вървеше разсеяно, без да забелязва хората около него , които крещяха и търсеха убежище.
„Кое щеше да е следващото място? Татко! Добре ли ще е тук? Мамо! Няма да простя на тези мошеници! Какво правят от „Шинра”? Татко, мамо, къде сте?”
Нещастния глас на едно дете не щеше да изчезне. „Когато разбрах, че това е моят глас не можеш да вървя по-нататък. Преливах от сълзи.”

Следва продължение...