Видях Ксантула вчера
да тръгва от брега,
на лодка с ход отмерен
напускаше дома.
Издуха се платната
от порив тих, повял
досущ като в перата
на светещ гълъб бял.
Приятели се сбраха
и изпращачи рой,
тя с кърпа им помаха
през морския прибой.
И с всеки мах – тъй бели
и кърпа, и платна,
се скриха, отлетели,
изтляха без следа.
Но нещичко остана
далече, в пръски – хлад,
дали бе морска пяна
или парченце плат?
Ала и то изчезна
в студения талаз.
Ридаха бряг и бездна,
пролях сълза и аз.
Намòкри мойте скули
не скръб по кил, платна,
аз плаках за Ксантула,
която отлетя.
Намòкри мойте скули
не скръб по рул с весла,
аз плаках за Ксантула
със светлата коса.
Διονύσιος Σολωμός
Ἤ Ξανθοῦλα
Τὴν εἶδα τὴν Ξανθούλα,
τὴν εἶδα ψὲς ἀργά,
ποὺ μπῆκε στὴ βαρκούλα,
νὰ πάει στὴν ξενητιά.
Ἐφούσκωνε τ’ ἀέρι
λευκότατα πανιά,
ὡσὰν τὸ περιστέρι
ποὺ ἁπλώνει τὰ φτερά.
Ἐστέκονταν οἱ φίλοι
μὲ λύπη, μὲ χαρά,
καὶ αὐτὴ μὲ τὸ μαντήλι
τοὺς ἀποχαιρετᾶ.
Καὶ τὸ χαιρετισμό της
ἐστάθηκα νὰ ἰδῶ,
ὥσπου ἡ πολλὴ μακρότης
μοῦ τό ’κρυψε κι αὐτό.
Σ’ ὀλίγο, σ’ ὀλιγάκι
δὲν ἤξερα νὰ πῶ,
ἂν ἔβλεπα πανάκι,
ἢ τοῦ πελάγου ἀφρό.
Καὶ ἀφοῦ πανί, μαντίλι,
ἐχάθη στὸ νερό,
ἐδάκρυσαν οἱ φίλοι,
ἐδάκρυσα κι ἐγώ.
Δὲν κλαίγω τὴ βαρκοῦλα,
Δὲν κλαίγω τὰ πανιά,
Μόν' κλαίγω τὴν Ξανθοῦλα,
Ποῦ πάει 'ς τὴν ξενιτειὰ.
Δεν κλαίγω τη βαρκούλα
με τα λευκά πανιά,
μόν' κλαίγω την Ξανθούλα
με τα ξανθά μαλλιά.
© Мария Димитрова Все права защищены