Николай Рубцов — Ще скачам с коня си аз по хълмовете на отечеството ни заспало

Николай Рубцов — Стих

Ще скачам с коня си аз по хълмовете на отечеството ни заспало

Ще скачам с коня си аз по хълмовете на отечеството ни

Заспало. Незнаен съм син - на чудни и волни предци!

Отдавна са търсили хората късмета си свой неизвестен,

Ще скачам и аз след тези - отминали веч времена…

Не много отдавна бе времето, когато звучеше хармоника

В наш‘та околност. И председателя наш самият

Се вихреше в танца ни селски до краен предел, вдигаше

Тост той за доблест, за труд и за честност. Кат знаме,

Жетварката наша най-лична пренасяше той на ръце!

И бързо кат‘ лястовица, затичах се аз в костюма си майски тогава

Към хармониката с чудно звучене, към песните, и към смеха

На полянката малка,

А покрай мен се носеше бързо и с шум непрестанен

На реката ни пролетна наша водата, и трупите дървени в нея…

Русия! В тъга съм! Колко странно и тъжно посърнали веч 

Са в мъглата над ската незнайните мои върби!

Пустинно проблясва помръкнал звездния небосклон,

А лодката моя загнила лежи в плитчината.

И храмът старинен, красив, с бели колони,

Се губи като видение между полята помръкнали,

Не съжалявам аз, не - за короната царска потъпкана,

Жал ми е само, аз жаля - за църквите бели в разруха!..

 
О, изгледи селски! О-о, щастие чудно да се родиш е -

В ливади, кат ангел - под купола син на небето!

Боя се, боя се, като птица силна и волна, да не

Разбия крилата си свои, и да не видя аз - още чудеса!

Боя се, боя се - да не изчезне силата тайнствена,

И лодката моя кога стигне брега, прътът ми мой навред да достига.

Всичко за мене ясно да стане, и да умра без тъга…

Родина и воля – бъдете ми винаги „бог“, богове.

Ах, останете, останете над мене сводове сини небесни!

Остани като приказка ти - веселбата в неделните нощи!

Слънцето нека пак да венчае полята обилно поникнали

С вечната своя корона лъчи, възходящи в небето!..

Ще скачам в нощта с коня свой без да смущавам простора

И тайните сънищата на неподвижните големи села.

Галопът ми тих меж полята нечут ще остане от никой,

Никой не ще да извика към сянката лека летяща.

И само ранения бивш десантчик в адското свое страдание

Ще разкаже когато бълнува, на старицата своя учудена,

Че видял в нощта е да се носи тайнствен, някакъв конник,

Юноша някакъв, и изчезнал той после е някъде - в полето с мъглата…

-----

Оригинален текст

Николай Рубцов — Я буду скакать по холмам задремавшей отчизны: Стих

Я буду скакать по холмам задремавшей отчизны,
Неведомый сын удивительных вольных племён!
Как прежде скакали на голос удачи капризный,
Я буду скакать по следам миновавших времён…

Давно ли, гуляя, гармонь оглашала окрестность,
И сам председатель плясал, выбиваясь из сил,
И требовал выпить за доблесть, за труд и за честность,
И лучшую жницу, как знамя, в руках проносил!

И быстро, как ласточки, мчался я в майском костюме
На звуки гармошки, на пенье и смех на лужке,
А мимо неслись в торопливом немолкнувшем шуме
Весенние воды, и брёвна неслись по реке…

Россия! Как грустно! Как странно поникли и грустно
Во мгле над обрывом безвестные ивы мои!
Пустынно мерцает померкшая звёздная люстра,
И лодка моя на речной догнивает мели.

И храм старины, удивительный, белоколонный,
Пропал, как виденье, меж этих померкших полей, –
Не жаль мне, не жаль мне растоптанной царской короны,
Но жаль мне, но жаль мне разрушенных белых церквей!..

О, сельские виды! О, дивное счастье родиться
В лугах, словно ангел, под куполом синих небес!
Боюсь я, боюсь я, как вольная сильная птица,
Разбить свои крылья и больше не видеть чудес!

Боюсь, что над нами не будет таинственной силы,
Что, выплыв на лодке, повсюду достану шестом,
Что, всё понимая, без грусти пойду до могилы…
Отчизна и воля – останься, моё божество!

Останьтесь, останьтесь, небесные синие своды!
Останься, как сказка, веселье воскресных ночей!
Пусть солнце на пашнях венчает обильные всходы
Старинной короной своих восходящих лучей!..

Я буду скакать, не нарушив ночное дыханье
И тайные сны неподвижных больших деревень.
Никто меж полей не услышит глухое скаканье,
Никто не окликнет мелькнувшую легкую тень.

И только, страдая, израненный бывший десантник
Расскажет в бреду удивлённой старухе своей,
Что ночью промчался какой-то таинственный всадник,
Неведомый отрок, и скрылся в тумане полей…

Край