През деня – Елена Гуро
Люшкат се ресите на брезата, нежните,
смеят се със сочна свежест.
Като трепкащи парички светят, вият се,
в сянката помръдват тайнствени създания.
Сенките рисуват по листата шарки.
Ще притихнат, ще надникнат с тия
плашещи лица за малко,
после ще се скрият.
Потрепна с ноздри важната дама:
превърна се в бойна кобила,
тъмногриво зелена свила,
после се люшна, пияна-заляна.
Разширяваше се и разширяваше
и на венец виещ се ставаше;
и в листенцата рукнаха
небесни води езерни,
небесни халби сияйни:
езеро във венеца се кърши…
Скуката вечна никога,
както и вятърът, няма да свърши.
Вият се, леят се,
леят се, гънат се,
После разгънат се
и с небе се напълнят.
Летни чезнещи сенки
над мене, видения
и зелени поклони,
маски, движения…
Аз – лежаща в покоя
на щастливото,
слънчево време.
Елена Гуро
Днём
Прядки на березе разовьются, вьются,
сочной свежестью смеются.
Прядки освещенные монетками трепещут;
а в тени шевелятся темные созданья:
это тени чертят на листве узоры.
Притаятся, выглянут лица их,
спрячутся как в норы.
Размахнулся нос у важной дамы;
превратилась в лошадь боевую
темногриво-зеленую...
И сейчас же стала пьяной харей.
Расширялась, расширялась,
и венком образовалась;
и в листочки потекли
неба светлые озера,
неба светлые кружки:
озеро в венке качается...
Эта скука никогда,
как и ветер, не кончается.
Вьются, льются,
льются, нагибаются,
разовьются, небом наливаются.
В летней тающей тени
я слежу виденья,
их зеленые кивки,
маски и движенья,
лёжа в счастьи солнечной поры.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Димитрова Все права защищены