В браздите празни, неорани ниви,
от земята суха само бурен никне,
утрини се раждат безутешно сиви,
тишината няма, в безгласие викне.
Селото е пусто, няма детска врява,
вече се не чува даже реч човешка,
тишината тука дълго продължава,
блика от гърдите ми тъгата тежка.
В минало ме връщат сън и стара къща,
и усещам радост, сила непозната,  
будя се, разбрала в минутата съща,
че на спомен бледен ровя по следата,
спомени, а вечност сякаш продължила,
сред тях от тъгата и аз съм се скрила.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------

                                                                 Sklonište od tuge

U brazdama pustih, neoranih njiva,
gde iz suve zemlje, samo korov niče.
Rađaju se jutra, sumorna i siva,
dok tišina nema u bezglasju viče.
Opustelo selo, nema dečje graje,
više se ne čuju, ni glasovi ljudi.
A tišina ova, već predugo traje…
Teška tuga sad mi izbija iz grudi.
Sanjam staru kuću, u prošlost se vratim.
Tad osetim  radost i čudesnu snagu.
Onda se probudim, u trenutku shvatim,
da kopam po bledom, iz sećanja tragu
uspomena, što su kao večnost duge.
-U njima sad  tražim sklonište od tuge.

                        Autor - Vesna Stojković