To Caroline 
Think’st thou I saw thy beauteous eyes, 
Suffus’d in tears, implore to stay; 
And heard unmov’d thy plenteous sighs, 
Which said far more than words can say? 

Though keen the grief thy tears exprest, 
When love and hope lay both o’erthrown; 
Yet still, my girl, this bleeding breast 
Throbb’d, with deep sorrow, as thine own. 

But, when our cheeks with anguish glow’d, 
When thy sweet lips were join’d to mine; 
The tears that from my eyelids flow’d 
Were lost in those which fell from thine. 

Thou could’st not feel my burning cheek, 
Thy gushing tears had quench’d its flame, 
And, as thy tongue essay’d to speak, 
In sighs alone it breath’d my name. 

And yet, my girl, we weep in vain, 
In vain our fate in sighs deplore; 
Remembrance only can remain, 
But that, will make us weep the more. 

Again, thou best belov’d, adieu! 
Ah! if thou canst, o’ercome regret, 
Nor let thy mind past joys review, 
Our only hope is, to forget!


На Каролина
Не мога да забравя онзи миг, 
в който видях прекрасните ти очи
в порой от сълзи, молещи да остана;
и чух, стъписан, твоите вопли,
казващи повече, отколкото думите могат.

Въпреки скръбта, бликаща от сълзите ти,
заради любовта и надеждата, лежащи захвърлени,
и сега мое момиче, раздраните ми от болка гърди
туптят с ритъма на дълбока тъга, като твоите.

А когато страните ми от болка запламтяха,
когато сладките ти устни се сляха с моите
и сълзите, течащи от очите ми, 
се загубиха в тези, проливащи твоите,
ти не можа да почувстваш горящите му бузи -
бликналите ти сълзи потушиха техния плам.

И когато се опита да проговориш,
успя само с устни да промълвиш името ми.
Все още, мое момиче, тъгуваме напразно,
напразно оплакваме с въздишка съдбата си!
Спомените само могат да останат, 
а това ще ни разплаква повече.

Отново всичко най-добро, любима! Сбогом!
Ако можеш надмогни съжаленията, 
не позволявай на сърцето 
да си спомни отминалото щастие -
единствената ни надежда е просто да забравим!