27 апр. 2022 г., 08:29  

Трали-вали (тумба-лумба), разказ, Ю. Казаков 

  Переводы » Проза, с русского
805 0 0
51 мин за четене
ТРАЛИ-ВАЛИ*
(*нещо като «ТУМБА-ЛУМБА-ла», «йо-хо-хо»  или "тра-ла-ла" - това е просто звукосъчетание, с което се указва на нещо дребно, незначително, бел. прев.)
 
1
Отпуснат от горещия ден, наял се с недопържена, недосолена риба, стражарят на шамандурите Егор си спи в къщичката на охраната.
Къщичката му е нова и пуста. Дори печка няма, душемето е направено само наполовина, в коридора са натрупани тухли и глина. По стените от греди висят от жлебовете калчища, прозорците са нови, стъклата не са замазани с грунт, тихо позвънват, отзовават се на параходните сирени, и пълзят по первазите мравки.
Буди се Егор на залез слънце, всичко се изпълва с мътен блясък, и реката става неподвижно-златиста. Прозява се, прозява със сладка мъка, замира, протяга се, напряга до краен предел мускулите. Почти не отваря очи, бърза с отпуснатите си ръце да свие цигара и започва да пуши. А след това, страстно, дълбоко засмуква дима, издавайки с устните си звук на ридание, с наслаждение кашля сънен, с твърдите си нокти силно чеше гърдите си и хълбоците през ризата. Очите му се овлажняват, опияняват, тялото се налива с бодра и мека отмала.
Добре напушил се, и по същия начин жадно, както при пушенето, влиза в коридора, пие студена вода с мирис на листа и корени, оставяща в устата приятно-кисел вкус. После взема веслата, керосиновите (газените) лампи и слиза надолу към лодката.
Лодката му е пълна с намачкана острица, подгизнала от водата, кърмата ѝ е наведена, натежала. Егор мисли, че би трябвало да излее водата, но не му се занимава, и с въздишка, гледайки известно време залеза, нагоре и надолу по реката, разкрачва се, напряга се повече от нужното, и избутва лодката от брега в реката.
Заливчето на Егор е неголямо. Нужно е само да се запалят фенерите на четирите шамандури, два от които стоят по-горе, два - по-долу. Всеки път дълго мисли накъде е по-добре първо да гребе: нагоре или надолу. Той и сега се замисля. После сяда удобно, потропва с веслата, мачка острицата, отмества с крака фенерите и започва да гребе срещу течението. «Всичко това тумба-лумба...» - мисли си той, движкайки се, загрявайки, гребе с резки напъни, залягайки бързо назад и изправяйки се, поглеждайки към тъмнеещите, розовеещи, отразени в спокойната вода брегове. Лодката оставя тъмна следа върху златната водна повърхност с красиви завойчета отстрани.
Въздухът става хладен, лястовици се носят над самата вода, пронизващо пищят, под бреговете рибата се плиска във водата, и при всеки плисък Егор гледа така, като че отдавна се познава точно с тази риба. От бреговете се усеща мириса на диви ягоди, сено, на росисти храсти, от лодката – на риба, керосин и острица, от водата се издига едва забележима мъгла и мирише на дълбока вода, на някаква потайност.
Един след друг пали и слага Егор червените и бели фенери на шамандурите, лениво, картинно, почти без да гребе се спуска надолу и там също пали. Фенерите ярко светят и се виждат надалеч в настъпващите сумраци. А Егор гребе бързо сега пък нагоре, спира лодката около къщичката, мие се, оглежда се в огледалото, обува ботушите си, облича чиста риза, слага стегнато и малко настрани морската си фуражка, пресича с лодката на другия бряг, завързва лодката в храстите, излиза на ливадата и внимателно гледа напред, на залеза.
Над ливадите е мъгливо, мирише на влага.
Мъглата е така плътна и бяла, че отдалеч изглежда като разлив на вода. Егор тръгва като на сън, потънал до рамене в мъглата, виждат се само върхушките на купите сено, в далечината под безмълвното небе и гаснещото слънце се вижда само черната ивичка на гората.
Егор се повдига на пръсти, протяга шия и забелязва най-после в далечината над мъглата розовеща се забрадка.
- Хее-ей! – със звънтящ тенор извиква той.
- А-а... - слабо се чува от далеч. Егор се забързва, затичва се приведен като пъдпъдък. Ляга на тревата встрани от пътеката, от което му позеленяват коленете и лактите, с лудо биещо сърце се вглежда отсреща, където му се беше мярнала розовата забрадка.
Минават минута-две, никой не се вижда, не се чуват крачки, Егор не издържа, повдига се и гледа над мъглата. Пак вижда само залеза, ивичката гора, черните шапки на купите сено - мрачно и сиво е наоколо. «Скрила се е!» - с нетърпелив възторг си мисли той, гмурва се пак в мъглата и продължава крадешком да се движи. Напряга се, задържа дъх, лицето му се зачервява, фуражката започва да го стяга. Изведнъж вижда наблизо привита фигурка и потреперва от неочакваност.
- Стой! - диво извиква той. - Стой, ще те убия!
Мачкайки с бутушите тревата, затичва се след нея, тя изпищява и със смях изтичва напред, изпуска нещо от чантата. Той бързо я догонва, падат и двамата на меките, ухаещи на прясна пръст и гъби къртичини, после силно и щастливо се прегръщат в мъглата. Сетне стават, събират изпадналите от чантата неща и тръгват бавно към лодката.
 
2
Егор е много млад, но е вече пияница.
Жена му беше пияница, развратна изтъркана жена, много по-стара от него, тя се удави есента в замръзващата река. Отива в селото за водка, на връщане се напила и пияна започнала да пее песни върху тънкия лед, и като приближила къщичката започнала да вика:
- Егоре, мерзавецо, излез да ме видиш!
Егор излязал, весел, с наметнато яке, с шльопанци на бос крак, и видял как тя ходи, размахвайки чантата, и започнала да танцува насред реката, искал да ѝ викне, да каже по-бързо да върви, но не успял: пред очите му леда се счупил и мигом жената потънала в реката.
Само по риза, хвърлил той якето и шльопанците, затичал се бос върху леда, и докато тичал ледът потресквал, люлеел се меко, поддавал под краката, - паднал, допълзял по корем до дупката и видял единствено черната димяща вода, започнал само да вие, присвил очи и запълзял обратно. След три дена заковал вратата на къщичката и си отишъл да зимува у дома в селото, разположено на три километра от другия бряг.
А през пролетта, при разлива на реката, превозваше той един ден младата Альонка от Трубецки в селото, и когато тя започна да вади пари да му плати, Егор изведнъж бързо ѝ рече:
- Добре, добре но... Всичко това е трали-вали! Ела някой ден при мен: скучно ми е сам, скучно. А има нужда и да се изперат някои неща, ще ме нападнат въшки без жена, а аз ще ти дам риба.
След две седмици, когато Альонка, връщайки се отнякъде в селото, дойде вечерта при него в барачката, сърцето на Егор заби така силно, че той се изплаши. И за пръв път в живота беше объркан заради жена, изтича навън, накладе огънче от съчки между тухлите, сложи зачадения чайник и започна да я разпитва за живота, млъквайки изведнъж на половин дума, смущавайки я до сълзи и той самия се смущаваше, изми се, облече чиста риза в коридора, а в късната нощ я прекара през реката, и я изпрати надалеч по ливадите.
Сега Альонка често идва при него и всеки път остава в къщичката по два-три дена. Когато тя е с него, Егор е небрежен и насмешлив. Когато я няма, той тъгува, не си намира място, пада всичко от ръцете му, спи много и сънува лоши, тревожни сънища.
Егор е як, с изпъкнала адамова ябълка, малко вял и с леко криви стъпала. Лицето му е едро, отпуснато, неподвижно-сънно и гърбавоносо. От лятното слънце и от вятъра е хванал почти черен тен и затова сивите му очи изглеждат сини. «Аз съм някакъв недоправен! – оплаква се той, като си пийне. - Дяволът с пияната коза са ме правили!»
Тази пролет той остана неочаквано сам в къщичката на Първи май. Защо не отиде в селото, както в началото искаше, и той самият не знае. Търкаля се на измачканото, неоправено легло, мрачно посвирква. На обед дотичва от селото сестричката му и тънко вика що ѝ глас държи от отсрещния бряг:
- Егооо-ор!..
Егор мрачно приближава водата.
- Его-орка, казаха да дой-дееш...
- Кой каза? – след пауза мълчание, вика Егор.
- Чичо ...а-асил и чичо ...о-доор...
- А защо не дойдат те-е?
- Те не ...о-гат да дой-дат, пия-ани саа...
Лицето на Егор показва тъга.
- Имам работа, кажи им, рабо-ота! - вика той, макар че никаква работа той, разбира се, няма. «Ех, веселят се сега в селото!» - тъжно си мисли той и си представя пияни близките, майка му, масите с ядене, пирожките, непрекъсващата музика, кваса с вкус на мая, пременените момичета, знамената на къщите, киното, мрачно плюе във водата и се изкачва на стръмния бряг, в къщичката.
- О-о-ор... ела-а... - звъни, зове го от другия бряг гласа, но Егор не слуша.
Отнася се той към всичко равнодушно, с насмешка, необикновено е ленив, пари има понякога много, и ги получава лесно. Няма мост наблизо, и Егор прекарва всички през реката, взема за превоз по една рубла, а когато е ядосан - по две. Работата на охраната, е лека, старческа, тя го разврати, напълно го разглези.
Но понякога смътно безспокойство обхваща Егор. Най-често това се случва вечер. Лежейки до спящата Альонка, спомня си Егор службата като моряк на Север. Спомня си приятелите, с които, разбира се, отдавна е загубил всекаква връзка, спомня си гласовете им, лицата им и дори разговорите, но неясно, лениво...
Спомня си Егор низкия сумрачен бряг, северното море, ужасяващото полярно сияние през зимата, сивите малки уродливи елхички, мъха, пясъка; спомня си как свети през нощта морския фар, как ослепително и мъгляво трепти неговата светлина, и лъчите му, шарещи из мъртвата гора. Но мисли за всичко това равнодушно и отдалечено.
А понякога го тресе странно, и странни, диви мисли му идват в главата: че този северен бряг и сега си е същия, и сега са си там бараките с шистовите покриви, пак блести през ноща морския фенер, моряците са си в бараките, вижда двуетажните легла, чува пукането на радиото, разговорите, писането на писма, пушенето... Всичко-всичко си е същото, и само него го няма там, все едно е умрял, и като че не е бил там въобще, не е служил, а всичко това си е... някакво видение, чакай!
Тогава той става, излиза на брега, сяда или ляга под храста, завива се с шубичката, и внимателно слуша, гледа в тъмнината отразените в реката звезди, далечните ярки проблясъци на шамандурите. В таква минути няма нужда да се преструва, и лицето му става тъжно, замислено. Натъжава се сърдцето му, иска нещо, да отпътува някъде, да живее по друг начин.
На Трубецкия залив възниква бавно и също така бавно изчезва плътното, меко бучане на параходния тритонов гонг. Не след дълго се показва и самия пароход, озарен от ярка светлината, пляска бързо с гребните си перки, съска парата му и отново бучи. И този шум, плясъка и бучането звучно, разтърсващо се отразяват в крайбрежната гора. Егор гледа парохода и още по-силно тъгува.
Представя си далечния път, вижда как спят по каютите младите жени, миршат на парфюм, пътуват неизвестно накъде. Представя си как около машинното отделение се усеща сладка, мека мирис на пара, на чиста мед и е топло вътре от моторите. Палубите и перилата са покрити с роса, на мостика стоят прозяващите се дежурни кормчии, въртят кормилото. На горната палуба седят самотни пътници, завити в палтата си, взират се в тъмното, гледат светлините на шамандурите, редките червени огньове на рибарите, заревото на фабриките или електростанциите - и всичко това им се струва прекрасно, чудесно, влече ги като манит да слязат някъде на някое малко кейче, да постоят в тишината на росистия студ. И разбира се, спи някой на пейката, захлупил сакото на главата си, свил нозе, буди се за миг от рева на сирените, от чистия въздух, от тласъка на акостиращия параход на кея...
Тече животът покрай него! Що за звън се раздава в сердцето му и над цялата земя? Какво го привлича и тревожи в тихия вечерен час? И защо така тъгува той, и не са му мили и росните ливади и тихото заливче, не му е мила леката, фриволна, редка работа?
А не е ли прекрасна родината му - тези прашни пътища, изходени, изтъпкани още от дете, тези села - всяко от тях различно, всяко със свой говор, със свои си жени, села, в които често е идвал по вечерите, където е целувал момичетата, криейки се в ръжта, където се е бил не един път до кръв, до безпаметство; прекрасен е тъмносивия дим на огъня над реката, и светлините на речните фенери, и пролетта с лилавия сняг по полетата, с мътния безкраен разлив на реката, със студените залези, заемащи половин небе, с купчиниите шумолящи паднали миналогодишни листа по деретата! Прекрасна е и есента с нейната скука, с дъждеца, с ароматния нощен вятър, с особения по това време уют на служебната му къщичката!
И все пак, защо се се събужда той, кой го зове по нощите, като че звезден вик бучи над реката: «Его-о-орее!»? Смътно и тревожно му е, неизвестни пространства го викат, градове, шум, светлини. Копнеж за работа, за истински труд - до пълно изтощение, до щастие!
И, влачейки полушубичката, влиза той в охранката, ляга до Альонка, жал му е да я буди, жадно се прилепва, притиска се до нея, чувства я само нея - като дете готово да заплаче. Със затворени очи потрива лицето си в нейното рамо, целува шията ѝ, слабеейки от радост, от гореща любов и нежност към нея, чувствайки върху лицето си нейните ответни, бързи и нежни целувки, не мислейки вече за нищо и не желаейки нищо, а желаейки само всичко това да бъде така винаги.
После си говорят шепнешком, макар че могат да говорят високо. И Альонка, както винаги, уговаря Егор да се стегне, да спре да пие, да се оженят, да отидат някъде, да се хванат на истинска работа, да го уважават, да пишат за него във вестниците.
Не се минава много време, след половин час - успокоен, ленив и насмешлив - повтаря Егор любимое си «трали-вали», но повтаря някак-си разсеяно, не обидно, желаейки тайно да продължава да му шепти тя, да го уговаря пак и пак да започне нов живот.
3
Често в охранката дохождат при Егор да нощуват пътници, плуващи с моторни лодки нагоре и надолу по реката, на каяци и дори на салове. Всеки път това става по един и същи начин: спират пътниците, изкачва се някой от тях при Егор в охранката.
- Здравей, стопанино! - изкуствено бодро говори пътника.
Егор мълчи, подшмърква, подръпва върховете на върбовите пръчки.
- Здравейте! - вече с по-скромен глас повтаря пътника. - Може ли да пренощуваме у вас?
И пак мълчанието му е отговор. Егор спира дори да диша, толкова е зает с пръчките.
- Колко човека сте? - след дълго време пита той.
- Трима души сме само... Ние ще... - с плаха надежда казва пътника. - Ние ще си платим, не се безспокойте...
Егор равнодушно, бавно, с паузи пита, какви сте, къде отивате, от къде сте... И когато се свършат въпросите, с видимо нежелание разрешава:
- Добре, може да пренощувате.
Слизат тогава всички от лодката, търсят си място, събират си нещата, измъкват и обръщат лодката, носят в охранната къщичка раници, туби, котлетата, мотора. Тук се усеща вече бензинов мирис, мирише на път, на ботуши, става тясно. Егор се оживява, подава всекиму ръка, чувства прилив на веселие, чувства предстоящото пиене. Започва да се суети, започва да говори без да спира, най-вече за времето, подвиква на Альонка, кладе голям ярък огън навън.
А когда разливат водката, Егор спуска мигли, очите му потрепват, диша рядко и тихо, страда и се страхува, че няма да му налеят достатъчно. После взема чашата със силната си тъмна ръка със счупени нокти, твърдо и весело казва: "за запознанството!" - пие, а лицето му каменнее.
Опиянява се бързо, радостно и леко. Напива се - и започва да лъже плавно, с убеденост, с удоволствие. Той лъже главно за риболова, защото е сигурен по някаква причина, че минувачите се интересуват само от риба.
- Риба, - казва той, внимателно и сякаш неохотно пахапвайки, - имаме всякаква ... Вярно, не е много вече, б-но... - той си прочиства гърлото, млъква и понижава глас, - но който може да я лови... Вчера, между другото, хванах щука. Щуката, честно казано, беше малка – нещо около кило и половина... Сутринта минавах с лодката покрай шамандурите, чух я да се плиска под брега. Хвърлих веднага въдицата, докато се занимавах с шамандурите тя се хвана: куката беше влязла чак до корема!
- Къде е щуката? - питат го.
„Отидох веднага в селото, и я продадох“, отговаря Егор, без да му мигне окото, и описва подробно каква е била щуката.
И ако някой се усъмни - а се съмняват винаги, и Егор чака този момент с нетерпение, - той избухва и вече като стопанин се пресяга към бутилката, налива си – точно сто и петдесет грама, - бързо ги изпива, и едва тогава повдига към усъмнилия се пияните си, безумно-смели очи и казва:
- А искаш ли да отидем утре заедно? Хайде на бас? Какъв ви е мотора?
- «ЛМ-1», - отговарят му.
Егор се обръща и една минута оглежда мотора, подпрян в ъгъла.
- Този ли? А, това е тумба-лумба! - пренебрежително говори той. – Славка  има болиндер, мой е, донесъл съм му го от флота, сам съм го правил. Звер, а не мотор: двадесет километра в час! И то срещу течението... Добре? Хайде да се басираме на мотора! Моя болиндер срещу твоя тумба-лумба! Съгласен ли си? С един от вашите се хванахме на бас - загуби си двуцевката. Да ви я покажа ли? Правена е по поръчка -  «тулка», бие като звер, аз с нея през зимата, - той мисли една секунда със стъкленеещи очи, - триста и пятдесет заека убих! Какво ще кажеш?
И подтиснатите, леко объркани гости, за да го боднат все-пак някакси, веднага ще попитат за печката:
- Хей, момче, без печка ли живееш?
- Печка*? (*селска руска печка, която се строй от тухли в къщите, бел. прев.)- Егор вече крещи. - Кой може да направи печка? Ти ли можеш? Хайде! Има глина, тухли, материал с една дума. Направи печка, ще ти дам сто и петдесет рубли веднага, незабавно! Съгласен ли си? Направи я! - настоява упорито той, прекрасно знаейки, виждайки, че искането му е неизпълнимо, а щом е неосъществимо победата е пак неговата. - Хайде? Направи печка!
И в този момент, забелязвайки, че има още водка, и че гостите се смеят, той излиза в коридора, слага си морската фуражка с козирката, разкопчава ризата си, за да се вижда моряшката му тениска, и отново влиза.
- Разрешете ми да се представя? - казва той с пияна, подчертана почтителност и бодро докладва: - Боцманматът от Северния флот е на ваше разположение! Позволете ми да ви поздравя с годишнината от празника на комунизма и социализма. Всичките сили на света нека да бият врага, майната му, да пием за това!
Наливат му, а Альонка, срам я мъчи, започва да постила на гостите, чувствайки горещи сълзи в очите, очаквайки с нетърпение, почти побесняла в момента, кога Егор ще започне да поразява гостите. И Егор ги поразява.
Съвсем замаян, той сяда изведнъж на пейката, обляга се на стената, раздвижва лопатки, размърдва краката, сядайки по-удобно, прокашлюва се, повдига си лицето и запява.
И още с първите звуци на гласа му в миг замлъкват разговорите – с неразбиране, с уплаха го гледат всички! Не частушки пее той и не съвременни песни, знае ги добре и си ги тананика постоянно, - пее ги сега на старинен руски маниер, разтяга ги някак-си небрежно, леко дрезгаво, както е слушал да ги пеят в детската му възраст старците. Пее песен стара, дълга, с безкрайно, проникващо в душата «о-о-о...» и «а-а...». Пее тихо, играейки леко, кокетничейки малко, но се чувства такава пронизваща сила в тихия му глас, толкова истински руски дух, нещо древно-епосно, че след минути е забравено всичко - грубостта и глупостта на Егор, пиянството му и самохвалството, забравен е дългия път и умората, като че миналото и бъдещето са си дали среща, и само странният глас звъни, извива се, замайва главата, явява се у слушателите желание за безкрайно слушане - с подпиране на ръка, навеждане надолу със затворени очи, с дъх затаен и без сдържане на сълзите сладки.
- За Болшой театър си. За Болшой театър! - викат в един глас всички, когато Егор свършва, вълнуват се, очите му блестят, предлагат му помощ, всеки иска да пише някъде за него: в радиото, във вестника, да се обади на някого... Настроението е радостно, празнично и Егор е доволен от похвалите, уморен, леко охладен вече, отново е небрежен и подигравателен, а голямото му лице отново не изразява нищо.
Смътно си представя той Болшой театър, Москва, четирите летящи коня, светлината между колоните, светеща зала, звуците на оркестъра - както е гледал тези неща по филмите - лениво отпива и мърмори:
- Всичко това е тра-ла-ла ... театри някакви, тра-ла-ла са...
И дори не му се обиждат: толкова голяма е сега неговата слава, толкова непонятен и силен изглежда той сега на гостите.
Но това не е всичката му слава.
 
4
 
Това не е всичката му слава, а само четвърт. А истинската се случва когато, както той самият казва, когато бъде целия въвлечен (в това състояние). И такова въвличане се случва с него два пъти в месеца, когато  му е особено скучно и се чувства странно.
Тогава тъгува той от сутринта, и от сутринта пие. Пие, вярно, по малко и от време на време лениво казва:
- Е какво... Искаш ли това нещо... А?
- Какво? – преструва се че не разбира Альонка.
- Да попеем... в дует, а? - вяло казва Егор и въздъхва.
Альонка пренебрежительно се усмихва и нищо не казва. Тя знае, че не е дошло още времето, че Егор не е още напълно въвлечен. И ходи тя из стаята, все нещо чисти, нещо мие, излиза до реката да плакне дрехи, отново се връща...
Настъпва най-накрая времето. Случва се това най-често привечер. И Егор вече не моли за «дует», а става, разчорлен, намръщен, гледа през единия прозорец, през другия, излиза, пие вода, после слага в джоба си шишето с водката, взема си полушубичката.
- Къде отиваш? - невинно пита Альонка, но цялата започва да трепери.
- Ела с мен! - грубо казва Егор и с разтворени крака прекрачва прага.
Лицето му бледнее, ноздрите се разширяват, на слепоочията се виждат вените му. Альонка се покашлюва, стяга здраво в гърлото си вълнената забрадка, тръгва до него. Тя знае, че Егор ще излезе сега първо на скалата, ще огледа реката нагоре и надолу, ще помисли малко, като че не знаейки къде  да седне, и ще тръгне после на любимото си място - при обърнатата продупчена лодка с плоско дъно, до самата вода, сред брезите. И там той ще пее с нея, но съвсем не така ще пее, както пя на гостите: на тях той им пя малко небрежно, играейки си леко и далеч не с пълен глас...
Егор и в действителност се спира на брега и мисли една минута, после мълчешком отива при плоскодънката. Постила си тук полушубичката, сяда, опира се с гръб на борта на лодката, скръства крака и слага между краката си бутилката.
 А залезът е прекрасен, на полята се вижда мъгла, като разлив на вода, и чернее ивичката гора на хоризонта, черни са върхушките на купите сено. А клоните на брезите над главата са неподвижни, тревата е влажна, въздуха спокоен и топъл, но на Альонка ѝ е вече прохладно, притиска се тя до Егор, а Егор взема с трепереща ръка бутилката и гълта от нея, потрепва и си чисти гърлото. Устата му е пълна със сладка слюнка.
- Добре... - казва той, върти шия, прокашля се и предупреждава шепнешком: - Само повтаряй лекичко, внимавай!..
Той поема дълбоко въздух, напряга се и започва тъжно и с треперещ чист и най-висок тенор:
Пооокрааай мореетоо...
Мо-о-орееето си-и-ьооо..
Альонка мижи, мъчително се тресе, изчаква времето, и встъпва ниско, звучно и точно – точно в тон:
Лебе-ед ле-ети и с лебе-едица...
Но себе си, своя нисък, матов, страстен глас тя и не чува вече – къде ти! Чувства тя само как меко, благородно натиска, стиска нейното рамо ръката на Егор, чува само неговия глас.
Ах, що за сладост е това – песента тази, що за мъка! А Егор, ту омеква, ту се напряга, ту се спуска до лека дрезгавина, ту, напротив, издига се до металически звучно, продължава да изговаря дивни думи, такива необикновени, такива простонародни, като че сто години са се пяли:
Ле-ебедът леети, и не по-о-отрепва,
Като пясък жълт и много дребен,
Не поотре-е-пва никак той...
Ах да, и на какво това прилича? И колко болезнено, колко познато е всичко това, като че винаги е познавала тя целия свой живот отрано, като че е живяла някога отдавна и е пяла пак така, слушала е този чуден глас на Егор!
Откъде яви се на небето оре-ел си-и-в...
Стене и плаче Егор, с дълбока мъка се отдава на пеенето, наклонил се леко настрани, отвърнат леко от Альонка. И трепти адамовата му ябълка, и скръбни са неговите устни.
Ах, този орел сив! Защо, защо се той нахвърли на лебеда бял, защо тревата завяхна, защо потъмня наоколо, защо изпопадаха звездите! Ах по-скоро нека да престанат да текат съзите, да престане да звучи гласът този, по-скоро песента да спре!
Пеят те, и чувстват само едно - че сега сърцето ще се пръсне, ще паднат сега те на тревата мъртви, и не ще им бъде вече нужна жива вода, не ще възкръснат те след такова щастие и такава мъка.
А когато  свършват, измъчени, опустошени, щастливи, когато  Егор мълчейки ляга с глава на нейните колене и диша тежко, тя целува неговото бледо, студено лице и шепне, задъхвайки се:
- Егорчо, мили... Обичам те, чудесен ти мой, златен мой...
«А! Тра-ла-ла...» - иска да каже Егор, но нищо не казва. В устата му е сладко и сухо.
 
Край
 
Оригинален текст
 
ТРАЛИ-ВАЛИ
 
 
1
 
Разморенный жарким днем, наевшись недожаренной, недосоленной рыбы, бакенщик Егор спит у себя в сторожке.
 
 
Сторожка его нова и пуста. Даже печки нет, вырезана только половина пола, навалены в сенях кирпичи и сырая глина. По бревенчатым стенам висит из пазов пакля, рамы новые, стекла не замазаны, тонко звенят, отзываются пароходным гудкам, и ползают по подоконникам муравьи.
 
 
Просыпается Егор, когда садится солнце и все вокруг наполняется туманным блеском, а река становится неподвижно-золотой. Он зевает, зевает со сладкой мукой, замирая, выгибаясь, напрягаясь чуть не до судорог. Почти не открывая глаз, торопливо вялыми руками свертывает папиросу и закуривает. А закурив, страстно, глубоко затягивается, издавая губами всхлипывающий звук, с наслаждением кашляет со сна, крепко дерет твердыми ногтями грудь и бока под рубахой. Глаза его увлажняются, хмелеют, тело наливается бодрой мягкой истомой.
 
 
Накурившись, он идет в сени и так же жадно, как курил, пьет холодную воду, пахнущую листом, корнями, оставляющую во рту приятно-оскоменный вкус. Потом берет весла, керосиновые фонари и спускается вниз, к лодке.
 
 
Лодка его, набитая мятой осокой, набрала воды, осела кормой и отяжелела. Егор думает, что надо бы вылить воду, но выливать лень, и, вздохнув, поглядев на закат, потом вверх и вниз по реке, он раскорячивается, напрягается больше, чем нужно, и спихивает лодку с берега.
 
 
Плес у Егора небольшой. Ему нужно зажечь фонари на четырех бакенах, два из которых стоят наверху, два – внизу. Каждый раз он долго соображает, куда ловчее сначала грести: вверх или вниз. Он и сейчас задумывается. Потом, устраиваясь, стучит веслами, уминает осоку, пихает ногами фонари и начинает выгребать против течения. «Все это трали-вали...» – думает он, разминаясь, разогреваясь, гребя резкими рывками, быстро валясь назад и выпрямляясь, поглядывая на темнеющие, розовеющие, отраженные в спокойной воде берега. Лодка оставляет за собой темный на золоте воды след и аккуратные завитки по бокам.
Воздух холодеет, ласточки носятся над самой водой, пронзительно визжат, под берегами всплескивает рыба, и при каждом всплеске Егор делает такое лицо, будто давно знает именно эту рыбу. С берегов тянет запахом земляники, сена, росистых кустов, из лодки – рыбой, керосином и осокой, а от воды уже поднимается едва заметный туман и пахнет глубиной, потаённостью.
По очереди зажигает и устанавливает Егор красные и белые фонари на бакенах, лениво, картинно, почти не огребаясь, спускается вниз и там зажигает. Бакены горят ярко и далеко видны в наступающих сумерках. А Егор уже торопливо выгребает вверх, пристает возле сторожки, моется, смотрится в зеркало, надевает сапоги, свежую рубаху, туго и набекрень натискивает морскую фуражку, переезжает на другой берег, зачаливает лодку у кустов, выходит на луг и зорко смотрит вперед, на закат.
На лугу уже туман, и пахнет сыростью.
Туман так плотен и бел, что издали кажется разливом. Как во сне, идет, плывет Егор по плечи в тумане, и только верхушки стогов видны, только черная полоска леса вдали под беззвучным небом, под гаснущим уже закатом.
Егор поднимается на цыпочки, вытягивает шею и замечает наконец вдали розовую косынку над туманом.
– Э-ей! – звучным тенором окликает он.
– А-а... – слабо доносится издали. Егор ускоряет шаг, потом пригибается и бежит, будто перепел, тропой. Свернув с тропы, он ложится, обзеленяя коленки и локти о траву, и с колотящимся сердцем всматривается в ту сторону, где показалась ему розовая косынка.
Проходит минута, две, но никого нет, звука шагов не слышно, и Егор не выдерживает, поднимается, глядит поверх тумана. По-прежнему видит он только закат, полоску леса, черные шапки стогов – смутно и сизо вокруг него. «Спряталась!» – с нетерпеливым восторгом думает он, опять ныряет в туман и опять крадется. Он надувается, сдерживая дыхание, лицо наливается кровью, фуражка начинает резать ему лоб. Вдруг он видит совсем рядом съежившуюся фигурку и вздрагивает от неожиданности.
– Стой! – дико вопит он. – Стой, убью!
И, топоча сапогами, гонится за ней, а она с визгом, со смехом убегает от него, роняя что-то из сумки. Он быстро догоняет ее, вместе валятся они на мягкие, пахнущие свежей землей и грибами кротовые кучи и крепко, счастливо обнимаются в тумане. Потом поднимаются, разыскивают уроненное из сумки и медленно бредут к лодке.
2
Егор очень молод, но уже пьяница.
Пьяницей была и его жена, распущенная потрепанная бабенка, гораздо старше его, утонувшая осенью в ледостав. Пошла в деревню за водкой, обратной дорогой выпила, опьянела, шла и пела песни, подошла к реке против сторожки, закричала:
– Егор, зараза, выходи, глянь на меня!
Егор вышел, радостный, в накинутом полушубке, в опорках на босу ногу, и видел, как она шла, помахивая сумкой, как принялась плясать посреди реки, хотел крикнуть, чтобы поскорее шла, и не успел: на его глазах проломился лед, и мгновенно ушла под воду жена.
В одной рубахе, скинув полушубок и опорки, побежал он босиком по льду, и когда бежал, все потрескивал, мягко колыхался, подавался под ним лед, – упал, дополз на животе до полыньи и только посмотрел на черную дымящуюся воду, только завыл, зажмурился и пополз обратно. А через три дня заколотил сторожку и ушел на зиму к себе в деревню за три километра, на другую сторону.
Весной же, на разливе, перевозил он как-то молодую Аленку из Трубецкого, и когда та стала доставать деньги, Егор вдруг торопливо сказал:
– Ну ладно, ладно... Это все трали-вали! А ты когда зайди ко мне-то: один живу, скучно. Да и постирать там чего, а то завшивеешь без бабы, а я тебе рыбы дам.
А когда недели две спустя Аленка, возвращаясь откуда-то к себе в деревню, зашла под вечер к нему в строжку, у Егора так забилось сердце, что он испугался. И первый раз в жизни засуетился Егор из-за девки, побежал на улицу, развел из щепок костерок между кирпичами, поставил закоптелый чайник, стал расспрашивать Аленку про жизнь, замолкая вдруг на полуслове, смущая ее до слез и сам смущаясь, вымылся и надел чистую рубаху в сенях, а через реку перевез ее уже ночью и далеко провожал лугами.
Теперь Аленка часто приходит к нему и каждый раз остается в сторожке дня на три. И когда она с ним, Егор небрежен и насмешлив. Когда ее нет, он скучает, места себе не находит, все валится у него из рук, он много спит, и сны снятся ему нехорошие, тревожные.
Егор крепок, кадыкаст, немного вял и слегка косолап. Лицо у него крупное, рыхлое, неподвижно-сонное и горбоносое. На летнем солнце, на ветру загорел он почти до черноты, и серые глаза его кажутся синими от этого. «Недоделанный я какой-то! – жалуется он, выпив. – Черт меня делал на пьяной козе!»
Этой весной он остается вдруг у себя в сторожке на Первое мая. Почему не пошел он в деревню, как сперва хотел, он и сам не знает. Валяется на сбитой, неприбранной постели, мрачно посвистывает. В полдень прибегает из деревни сестренка и тоненько вопит с того берега:
– Его-о-ор!..
Егор сумрачно выходит к воде.
– Его-орка, тебе велели иди-ить...
– Кто велел-то? – помолчав, кричит Егор.
– Дядя ...а-ася и дядя ...е-едя...
– А для чего они сами не пришли-и?
– Они не ...о-гут иди-ить, они пья-аныи-и...
Лицо Егора изображает тоску.
– Работа у меня, скажи, рабо-ота! – кричит он, хотя никакой работы у него, конечно, нет. «Эх, и гуляют сейчас в деревне!» – горько думает он и воображает пьяных родных, мать, столы с закуской, пироги, беспрерывную музыку, дрожжевой вкус браги, нарядных девок, флаги на избах, кино в клубе, мрачно плюет в воду и лезет на обрыв, в сторожку.
– О-о-ор... иди-и... – звенит, манит его с того берега голос, но Егор не слушает.
Относится он ко всему с равнодушием, с насмешкой, ленив необыкновенно, денег у него бывает много, и достаются они ему легко. Моста поблизости нет, и Егор перевозит всех, беря за перевоз по рублю, а в раздражении – и по два. Работа бакенщика, легкая, стариковская, развратила, избаловала его окончательно.
Но иногда смутное беспокойство охватывает Егора. Чаще всего бывает это вечером. Лежа рядом со спящей Аленкой, вспоминает Егор, как служил во флоте на Севере. Вспоминает корешей, с которыми, конечно, давно потерял всякую связь, вспоминает их голоса, их лица и даже разговоры, но неясно, лениво...
Вспоминает Егор низкий сумрачный берег, северное море, жуткое полярное сияние зимой, сизые маленькие изуродованные елки, мох, песок; вспоминает, как горел по ночам маяк, как ослепительно и дымно мерцал его свет, лучами скользя по мертвому лесу. Но думается ему обо всем этом равнодушно и отдаленно.
Иногда же его охватывает, бьет странная дрожь и странные, дикие мысли лезут в голову: что берег и сейчас такой же, и сейчас стоят на нем бараки с шиферными крышами, сверкает по ночам маяк, а в бараках моряки, койки в два яруса, треск радиоприемника, разговоры, писание писем, курево... Все-все такое же, а его нет там, как будто он умер, он даже как бы и не жил там, не служил, а все это так... наваждение, сон!
Тогда он встает, выходит на берег, садится или ложится под кустом, завернувшись в полушубок, и чутко слушает и смотрит в темноту на отраженные в реке звезды, на далекие яркие огоньки бакенов. Притворяться ему в такие минуты не перед кем, и лицо его становится грустным, задумчивым. Томно у него на сердце, хочется чего-то, хочется уехать куда-нибудь, хочется иной жизни.
На Трубецком плесе медленно возникает и так же медленно пропадает густой, бархатистый, трехтоновый гудок. Немного погодя показывается пароход, ярко озаренный светом, торопливо шлепает плицами, шипит паром и снова гудит. И шум его, плеск, гудение гулко, знобяще отдаются в прибрежных лесах. Егор смотрит на пароход и еще сильнее тоскует.
Он воображает дальнюю дорогу, воображает, как спят по каютам молодые женщины, пахнущие духами и едущие неизвестно куда. Он воображает, как возле машинного отделения сладко, мягко пахнет паром, начищенной медью и утробным машинным теплом. Палубы и перила покрыты росой, на мостике стоят зевающие вахтенные, перекатывают руль. На верхней палубе сидят одинокие пассажиры, завернулись в пальто, смотрят в темноту, на огоньки бакенов, на редкие красные костры рыбаков, на зарево фабрики или электростанции – и все это им кажется прекрасным, чудным и так манит сойти где-нибудь на маленькой пристани, остаться в тишине, в росистом холоде. И обязательно спит кто-нибудь на лавке, натянув пиджак на голову, поджав ноги, и просыпается на секунду от гудков, от чистого воздуха, от толчка парохода о пристань...
Идет мимо него жизнь! Что за звон стоит в его сердце и над всей землей? Что так манит и будоражит его в глухой вечерний час? И почему так тоскует он и немилы ему росистые луга и тихий плес, немила легкая, вольная, редкая работа?
А ведь прекрасна же его родина – эти пыльные дороги, исхоженные, истоптанные с младенчества, эти деревни – каждая на особицу, каждая со своим говором, со своими девками, деревни, куда так часто ходил он вечерами, где он целовался, прячась во ржах, где дрался не раз до крови, до беспамятства; прекрасен же сизый дым костра над рекой, и огни бакенов, и весна с лиловым снегом на полях, с мутным необозримым разливом, с холодными закатами в полнеба, с ворохами шуршащих палых прошлогодних листьев по оврагам! Прекрасна и осень с ее скукой, с дождиком, с пахучим ночным ветром, с особенным в это время уютом сторожки!
Так почему же просыпается он, кто зовет по ночам его, будто звездный крик гудит по реке: «Его-о-ор!»? И смутно и знобко ему, какие-то дали зовут его, города, шум, свет. Тоска по работе, по настоящему труду – до смертной усталости, до счастья!
И, волоча полушубок, идет он в сторожку, ложится к Аленке, будит ее и жалко и жадно приникает, прижимается к ней, чувствует только ее, как ребенок, готовый заплакать. Зажмурившись, трется он лицом о ее плечо, целует ее в шею, слабея от радости, от горячей любви и нежности к ней, чувствуя на лице ответные, быстрые и нежные ее поцелуи, уже не думая ни о чем и ничего не желая, а желая только, чтобы так продолжалось всегда.
Потом они шепчутся, хотя могут говорить громко. И Аленка, как всегда, уговаривает Егора остепениться, бросить пить, пожениться, поехать куда-нибудь, устроиться на настоящую работу, чтобы его уважали, чтобы писали про него в газетах.
И уже через полчаса – успокоенный, ленивый и насмешливый – через полчаса бормочет Егор свое любимое «трали-вали», но бормочет как-то рассеянно, не обидно, желая втайне, чтобы она еще и еще шептала, чтобы еще и еще уговаривала его начать новую жизнь.
3
Часто в сторожке у Егора ночуют проезжие, поднимающиеся и спускающиеся по реке на моторках, на байдарках и даже на плотах. Каждый раз при этом происходит одно и то же: проезжие глушат внизу мотор, и кто-нибудь поднимается к Егору в сторожку.
– Здорово, хозяин! – наигранно бодро говорит проезжий.
Егор молчит, посапывая, ковыряет ивовую вершу.
– Здравствуйте! – уже слабее повторяет проезжий. – Переночевать нельзя ли у вас?
И опять ответом ему молчание. Егор даже дышать перестает, так занят вершей.
– А сколько вас? – спустя долгое время спрашивает он.
– Да трое только... Мы как-нибудь... – с робкой надеждой говорит проезжий. – Мы заплатим, не беспокойтесь...
Егор равнодушно, медленно, с паузами расспрашивает, кто такие, куда едут, откуда... И когда спрашивать уже нечего, с видимой неохотой разрешает:
– Ну что ж, переночевать можно.
Тогда все вылезают из лодки, подыскивают место, складывают вещи, вытаскивают и переворачивают лодку, носят в сторожку рюкзаки, канистры, котелки, мотор. В сторожке начинает пахнуть бензином, дорогой, сапогами, делается тесно. Егор оживляется, подает каждому руку, чувствует прилив веселости, чувствует предстоящую выпивку. Начинает он суетиться, начинает говорить без умолку, преимущественно о погоде, покрикивает на Аленку, разводит возле сторожки большой яркий костер.
А когда разливают водку, Егор опускает ресницы, глаза его мерцают, дышит он редко и тихо, страдая и боясь, что ему недольют. Потом берет своей крепкой, темной рукой со сбитыми ногтями стакан, твердо и весело говорит: «Со знакомством!» – и выпивает, каменея лицом.
Пьянеет он быстро, радостно и легко. Пьянеет – и начинает врать складно, убежденно, с наслаждением. Врет он главным образом про рыбу, так как уверен почему-то, что проезжие интересуются только рыбой.
– Рыба, – говорит он, осторожно и как бы нехотя закусывая, – у нас всякая... Правда, мало ее стало, н-но... – он хакает, делает паузу и понижает голос, – но кто умеет... Я вчера, между прочим, щуку поймал. Щучка, правду сказать, небольшая – полтора пуда всего... Утром поехал по бакенам, слышу, под берегом плесканула. Я сразу закидуху в воду, пока с бакенами возился, она и села: крючок аж в пузо зашел!
– Где же щука-то? – спрашивают его.
– А я ее тогда же в рабочий поселок свез, продал, – не моргнув глазом, отвечает Егор и подробно описывает, какая была щука.
И если кто-нибудь усомнится – а сомневаются постоянно, и Егор ждет этого с нетерпением, – он вспыхивает и уже, как хозяин, тянется к бутылке, наливает себе – ровно сто пятьдесят граммов, – быстро выпивает и тогда только поднимает на усомнившегося хмельные, бездумно-отчаянные глаза и говорит:
– А хочешь, завтра поедем? На чего спорим? У вас какой мотор-то?
– «ЛМ-1», – отвечают ему.
Егор поворачивается и минуту смотрит на мотор, прислоненный к углу.
– Этот? Ну, это трали-вали! – пренебрежительно говорит он. – У Славки – болиндер, это у него мой, я ему привез с флота, сам собрал. Зверь, а не мотор: двадцать километров в час! Это еще против воды... Ну? Давай на мотор! Ставлю болиндер против твоей трали-вали! Ну? Один такой поспорил – ружье проспорил. Показать ружье? Заказная «тулка», бьет, как зверь, я на нее зимой, – он секунду думает, стекленея глазами, – триста пятьдесят зайцев взял! Ну?
И покоробленные, немного растерявшиеся гости, чтобы хоть как-то уколоть его, тотчас спросят о печке:
– Что ж, парень, без печки живешь?
– Печка? – уже кричит Егор. – А кто может скласть? Ты можешь? Склади! Глина, кирпич есть, матерьял, словом. Склади, полтораста сразу даю, как пить дать! Ну? Склади! – настаивает он упорно, зная, видя, что просьба его невыполнима, а раз невыполнима, то победа опять его. – Ну? Склади!
И в ту же минуту, заметив, что водка еще есть, что гости смеются, он выходит в сени, надевает там морскую свою фуражку с «крабом», распахивает ворот рубахи, чтобы видна была тельняшка, и входит снова.
– Разрешите? – спрашивает он с пьяной, нарочитой почтительностью и тут же докладывает: – Боцманмат Северного флота прибыл в ваше распоряжение! Дозвольте поздравить с годовщиной праздника коммунизма и социализма. Все силы мира на борьбу с врагом, мать его за ногу, и в честь этого поднесите!
Ему подносят, а Аленка, страдая от стыда за него, начинает стлать гостям, чувствуя на глазах горячие глезы, дожидаясь с нетерпением, почти с бешенством, когда же Егор начнет поражать гостей. И Егор поражает.
Совсем осоловевший, он садится вдруг на лавку, приваливается к стене, двигает лопатками, шебаршит ногами, устраиваясь поудобнее, откашливается, поднимает лицо и запевает.
И при первых же звуках его голоса мгновенно смолкают разговоры – непонятно, с испугом все смотрят на него! Не частушки поет он и не современные песни, хоть все их знает и постоянно мурлычет, – поет он на старинный русский манер, врастяжку, как бы неохотно, как бы хрипловато, как, слышал он в детстве, певали старики. Поет песню старую, долгую, с бесконечными, за душу хватающими «о-о-о...» и «а-а...». Поет негромко, чуть играя, чуть кокетничая, но столько силы и пронзительности в его тихом голосе, столько настоящего русского, будто бы древне-былинного, что через минуту забыто все – грубость и глупость Егора, его пьянство и хвастовство, забыта дорога и усталость, будто сошлись вместе и прошлое и будущее, и только необычайный голос звенит, и вьется, и туманит голову, и хочется без конца слушать, подпершись рукой, согнувшись, закрыв глаза, и не дышать и не сдерживать сладких слез.
– В Большой театр тебе надо! В Большой театр! – кричат все сразу, когда Егор кончает, и все возбужденно, блестя глазами, предлагают ему помощь, все хотят написать куда-то: на радио, в газету, позвонить кому-то... Всем радостно, празднично, а Егор, счастливый от похвал, уставший, уже слегка остывший, опять небрежен и насмешлив, и крупное лицо его опять ничего не выражает.
Смутно представляет он себе Большой театр, Москву, летящую четверку коней, свет между колоннами, сияющий зал, звуки оркестра – как все видел он это в кино, – лениво потягивается и бормочет:
– Все это трали-вали... театры там всякие...
И на него даже не обижаются: так велика теперь его слава, таким непонятным и сильным кажется он теперь гостям.
Но это еще не вся слава его.
4
Это не вся слава его, а только четверть. А настоящая слава бывает у него, когда, как он сам говорит, его затянет. Затягивает же его раза два в месяц, когда особенно скучно и не по себе становится ему.
Тогда хандрит он с самого утра, с самого же утра и пьет. Пьет, правда, понемногу и время от времени лениво говорит:
– Ну чего... Давай, что ли, это.. А?
– Чего? – притворяется непонимающей Аленка.
– Споем, что ли... дуетом, а? – вяло говорит Егор и вздыхает.
Аленка пренебрежительно усмехается и ничего не отвечает. Она знает, что время еще не пришло, что Егора еще не окончательно затянуло. И она ходит по сторожке, все что-то чистит, что-то моет, уходит на реку полоскать белье, снова возвращается...
Наконец наступает время. Случается это обычно к вечеру. И Егор уже не просит «дуета», он встает, нечесаный, хмурый, смотрит в одно окошко, в другое, выходит, пьет воду, потом сует в карман бутылку с водкой, берет полушубок.
– Далеко ль собрался? – невинно спрашивает Аленка, но все в ней начинает дрожать.
– Пошли! – грубо говорит Егор и косолапо перешагивает порог.
Лицо его бледнеет, ноздри разымаются, на висках обозначаются вены. Аленка, покашливая, стягивая у горла шерстяной платок, идет рядом. Она знает, что Егор выйдет сначала на обрыв, посмотрит вверх и вниз по реке, немного подумает, будто не зная, где приладиться, и пойдет потом к любимому своему месту – к перевернутой дырявой плоскодонке, у самой воды, в березках. И там он будет петь с ней, но совсем не так петь, как пел гостям: им он пел немного небрежно, немного играя и далеко не в полный голос...
Егор и вправду останавливается на берегу и минуту думает, потом молча идет к плоскодонке. Он стелет здесь полушубок, садится, опираясь спиной о борт лодки, раскорячивает и подвертывает ноги и ставит меж ног бутылку.
А закат прекрасен, а на лугах туман, как разлив, и черна полоска леса на горизонте, черны верхушки стогов. А ветви берез над головой неподвижны, трава волгла, воздух спокоен и тепел, но Аленке уже зябко, прижимается она к Егору, а Егор берет дрожащей рукой бутылку и глотает из нее, передергиваясь и хакая. Рот его полон сладкой слюны.
– Ну... – говорит он, вертит шеей, покашливает и предупреждает шепотом: – Только втору давай смотри мне!..
Он набирает полную грудь воздуха, напрягается и начинает заунывно и дрожаще чистейшим и высочайшим тенором:
Вдо-о-оль по морю...
Мо-о-орю си-и-инему...
Аленка зажмуривается, мучительно сотрясается, выжидая время, и вступает низко, звучно и точно – дух в дух:
Плывет ле-ебедь со лебе-едушко...
Но себя, но своего низкого, матового, страстного голоса она и не слышит уже – где уж там! Чувствует она только, как мягко, благородно давит, сжимает ее плечо рука Егора, слышит только его голос.
Ах, что за сладость – песня, что за мука! А Егор, то обмякая, то напрягаясь, то подпуская сиплоты, то, наоборот, металлически-звучно, все выговаривает дивные слова, такие необыкновенные, такие простонародные, будто сотню лет петые:
Плывет ле-ебедь, не всколо-о-охнется,
Желтым мелким песком
Не взворо-о-охнется...
Ах да что же это? И как больно, как знакомо все это, будто уж и знала она всю-то свою жизнь заранее, будто уж и жила когда-то, давным-давно, и пела вот так же и дивный голос Егора слушала!
Откуль взялся сизо-о-ой орел...
Стонет и плачет Егор, с глубокой мукой отдается пению, приклонив ухо, приотвернувшись от Аленки. И дрожит его кадык, и скорбны губы.
Ах, этот сизой орел! Зачем, зачем кинулся он на лебедя белого, зачем поникла трава, подернулось все тьмою, зачем попадали звезды! Скорей бы конец этим слезам, этому голосу, скорей бы конец песне!
И они поют, чувствуя одно только – что сейчас разорвется сердце, сейчас упадут они на траву мертвыми, и не надо уж им живой воды, не воскреснуть им после такого счастья и такой муки.
А когда кончают, измученные, опустошенные, счастливые, когда Егор молча ложится головой ей на колени и тяжело дышит, она целует его бледное холодное лицо и шепчет, задыхаясь:
– Егорушка, милый... Люблю тебя, дивный ты мой, золотой ты мой...
«А! Трали-вали...» – хочет сказать Егор, но ничего не говорит. Во рту у него сладко и сухо.
1959
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

© Леснич Велесов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??