Дъждът е кос, вали назад.
А зад
решетката
отчетлива
на жиците с метални мисли –
перушина.
И на
железния им гръб
звезди изгряващи
нозе опират.
О, пирът
гинещ
на фенерите
царе
с отблясък газов на корони
прави по-болнав
враждебния букет
на уличните проститутки.
И тутакси
избухва смях кълвящ,
кървящ
след острите шеги
на жълтите отровни рози,
и расне
на зигзаг
към тъмните чертози.
През този
страх
и кряк
отрадно е да видиш
как:
и гроб на роб,
в страдание спокойно-безразлично,
и гробниците публични безлични,
в поквара и пораза,
нахвърля изтокът в една пламтяща ваза.
Утро
Угрюмый дождь скосил глаза.
А за
решеткой
четкой
железной мысли проводов —
перина.
И на
нее
встающих звезд
легко оперлись ноги.
Но ги-
бель фонарей,
царей
в короне газа,
для глаза
сделала больней
враждующий букет бульварных проституток.
И жуток
шуток
клюющий смех —
из желтых
ядовитых роз
возрос
зигзагом.
За гам
и жуть
взглянуть
отрадно глазу:
раба
крестов
страдающе-спокойно-безразличных,
гроба
домов
публичных
восток бросал в одну пылающую вазу.
© Мария Димитрова Все права защищены