Звучат во мне стихи... автор: Николай Головкин
* * * Звучат во мне стихи, не умолкая. Мне дорог полюбившийся мотив. Кого-то на земле я продолжаю. Продолжусь ль я, когда не буду жив?
Мой лучший стих, ты песней лебединой, Взлетишь ль в прощальный миг под облака? Но тело и душа пока едины – Не создана последняя строка.
И я небытие, глядишь, нарушу: В поэте возродится пусть поэт. Уж нет того, наследую чью душу. Но что душе бессмертной дымка лет?!
Звучат во мне стихи... Не чьи-то ль души И, впрямь, шепнули нужные слова?! Умом и сердцем им внимай и слушай. Их думой наполняйся голова!
Звучат стихи. Печалят их утраты. Успеть!... Как ночь – пишу, пишу опять. Наставники мои не просят платы. С зарёю им так жалко улетать.
Им слава безразлична мировая. Ничто не удлиняет жизнь вдвойне. Кого-то на земле я продолжаю. Звучат стихи, стихи звучат во мне.
Звучат стихи. Мои ли, их – не знаю! Всё тот же о добре в них спор и зле. Самим б собою быть... Но не теряю Всё светлое, что увидал во мгле.
Предскажут, жду, судьбу мою. Мелькая, Тропиночка моя, найдись с высот. Звучат во мне стихи, не умолкая. Неужто их мотив во мне умрёт?!
|
В мен стихове звучат... превод: Красимир Тенев
* * * В мен стихове звучат, за миг не спират и скъп ми е любимият мотив. Ще продължа аз някого в всемира, мен друг - когато няма да съм жив.
Шедьовър мой, ти лебедова песен, в подлунен миг кога ще се простим?! Ведно душата с тялото доде са – не е написан сетният ми стих.
Аз, виж, небитието нарушавам: поетът пак поет ще възроди. Наследство е на всекиго душата. Безсмъртна, тя над времето стои.
В мен стихове звучат… Душите нечии дали ми шепнат нужните слова?! В ума ми и в сърцето ми привлечени те с мисли пълнят моята глава!
Звучат... Изпусна ли ги после страдам. Улавям!... Нощем – пиша, пиша пак. Наставниците ми не щат заплата. Отлитат сутрин с чезнещия мрак.
Те почестите, славата презират. Живота няма как да удвоим. Ще продължа аз някого в всемира. В мен стихове звучат, звучат уви.
В мен стихове звучат. Но на кого са?! В тях спорят все хуманност и злина. Ще бъда себе си... Не ще прахосам прозряната в мъглата светлина.
Съдбата ще предскажат. Ще прозира пътечката ми. Нека я съзра. В мен стихове звучат, за миг не спират. Нима мотивите им ще умрат?!
|
Поздрави!