Завърнах се...

    /Расул Гамзатов/

Завърнах се, след сто години аз,
от пълен мрак да търся пак Земята.
Едва познах планетата в тоз час,
присвил очи, да видя светлината...

Но ето чувам: шумоли трева,
в потока жива ромоли водата.
"Обичам ви!..." - са същите слова,
които топлят винаги душата...

След още десет века пак съм тук.
На таз земя завърнал се отново.
И всичко отпреди е спомен блед,
заровен в пясъка на друго време.

Но все така угасват тук звезди,
началото на изгрева съзрели.
А хората - те, както в наши дни,
обичали са и възневидели...

Отидох си, за да се върна пак,
оставил вечност този път зад мене.
Светът намерих друг и толкоз нов.
Разтърсен до основи от промени.

Но още идва зима в снежен мраз.
Полето лятото красят цветята.
И любовта я има, пак и днес.
И стара като нея е враждата.

=========================

Вернулся я...

    /Расул Гамзатов/

Вернулся я, спустя сто лет,
Из темноты на землю эту.
Зажмурился, увидев свет.
Едва узнал свою планету...

Вдруг слышу: шелестит трава,
В ручье бежит вода живая.
«Я вас люблю!...» — звучат слова
И светят, не устаревая...

Тысячелетие прошло.
На землю я вернулся снова.
Все, что я помнил, замело
Песками времени иного.

Но так же меркнут звезд огни,
Узнав, что скоро солнце выйдет.
А люди — как и в наши дни —
Влюбляются и ненавидят...

Ушел я и вернулся вновь,
Оставив вечность за спиною.
Мир изменился до основ.
Он весь пронизан новизною.

Но все-таки — зима бела.
Цветы в лугах мерцают сонно.
Любовь осталась как была.
И прежнею осталась ссора.

=========================