От викове — ★ — Дамян Дамянов

От викове, със мъка премълчани,
от грехове, дори несъгрешени,
от милосърдно подарени рани —
вулкани, неугаснали у мене,
от толкова несбъднати любови,
несмеещи и сънем да се сбъднат,
и от прегръдки с форми на окови,
от тукашно със образ на отвъдно —
от всичко туй натрупвано, кахърно,
дълбоко в мен погребано достойно,
във гробница плътта ми се превърна,
а моят дух — във неин жив покойник.
И става чудо най-невероятно:
през този свят от обичи и злоби,
мъртвец си ходи с гроба и обратно —
мъртвеца си понесъл, ходи гробът.
Добре че никой тук не забелязва.
И само аз си знам, че съм възкръснал.
И моят гроб върви след мене празен
и ненамерения си покойник търси