ДЪЖД

Дамян Дамянов

Плющеше като бесен. Всичко - мокро:

дърветата, паветата, града...

Вън всичко живо бягаше под покрив.

И само те стояха на дъжда.

Унесени. Отнесени. Немирни.

Два жарки лъча в мокрото кълбо.

По всяка вероятност безквартирни,

но приютени в своята любов.

Чадъра черен старчески разперил,

подминах ги, изгледах ги на кръв.

А тайно си въздъхнах: "Ах, до вчера

и мене ме валеше дъжд такъв..."

Прибран на сухо горе в свойта стая,

ги стрелнах през дъждовните стъкла:

две мокри птици гонеха трамвая,

бездомни, ала имащи безкрая...

И от зениците ми заваля.