Прегоря лятото... Като свлечена кожа на гущер.

Хладно е, след дъждът завалял.

Мирише на есен и огоряло стърнище.

С дъх на мокро куче тича вятърът

по тревите, до охра излъскани.

И е бременна с утрото вечерта.

Цвят кехлибарен наливам в тумбеста чаша

и наметнал жилетка гледам от терасата

как решиш косата си преди лягане.

А звездите смутено пристъпват на пръсти

и ръсят бисерен, светулков прашец

върху раменете ти голи.

Като златиста коричка на хляб,

домашно опечен, кожата ти топло ухае.

Сгушен до теб, събрал душата си в шепи -

свещено пламъче,  ще се помоля без да те будя.

Не си отивай, последна моя мъничка нежност!

Луната още не е огряла и е далече зората.

Недей! Дълги са вечерите, когато те няма!

Почакай! Само да намеря верните думи...

Много скоро, когато съвсем остарея,

ще се сбогувам с теб в някое утро дъждовно.

Ще се сбогувам с теб, без да разбереш, че го правя.

И ще стане тихо и тъжно, като в празен театър.

С мен ще тръгнат само студеният дъжд

върху лицето ми пламнало и онази целувка, 

за която устните винаги са студени.