Дните минаваха бързо, макар, че вечер си нямах компания. Излизах на шосето и тръгвах сам нагоре, където преди години имаше само лозя и шипкови храсти. И смокинови дръвчета, много смокини…На върха вече я нямаше онази вълнуваща гледка към големия плаж в началото на градчето, когато залязващото слънце огряваше червените керемиди на двуетажните къщи и малките дворове. Нямаше ги онези широки и черно-бели вълни, които хвърляха хлад към пътеката от базалтови плочи, прорасли с трева и бурени. Която водеше към Новия град, където в началото му имаше едно стрелбище и една ръждясала водна пързалка, която винаги беше огласена от детска глъч. Сега всичко беше бетон, равни скучни морави около него, малки сини и грозни
басейни със сладка вода, а морето изобщо не се виждаше. Само небето си беше същото, чайките и гларусите обаче бяха по-неспокойни и граченето им беше дори леко зловещо.
А може би така ми се струваше, защото тогава бях млад, а младостта сме склонни винаги да я идеализираме…
На предната корица снимката е моя, но един приятел ми добави луната и лунната пътека. На задната корица е снимка от Камен дел на сина ми.Поздрави, Пепи!
Прочетох откъса от разказ в анотацията: съгласен съм - само небето си беше същото. Ще прочета и самия разказ по-късно. Скоро написах един разказ: “Любовта е по-голяма от небето”. Там казвам нещо подобно. Приятно е да прочетеш, че някой мисли като теб.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.