Трудно би било да открием аналог на подобна книга. Твърде индивидуална - като характер, като стил, като цялостно изграждане. Стиховете в нея се свързват в единна поема.
При това фрагментарният изказ тук намира спойка и във вътрешността на едно поетично откровение, и между отделните стихотворения.
Така Габриела Цанева изгражда мозайка от чувства, преживявания, образи, наблюдения, загатнати събития - все щрихи от авторовия външен и вътрешен свят.
Самото заглавие - „Високосният ден”, носи конкретност. Но то е и прекрасна метафора за значимите неща и тяхната уникалност, неповторимост.
Високосният ден някак разтваря пространството във вътрешното ни зрение, звучи „на висока октава”; той носи енергия да зарежда другите дни, да определя годината.
Същевременно е и „подаръкът на календара, откраднат от природата”, който „тихо изтича” - той е преходността, това, което ни се изплъзва.
Тиха тъга / преде примки по бузите, / миглите / заприличаха на бесилки. („Високосният ден”).
Какво неочаквано, дръзко заключение - още в първото стихотворение - което разкрива душевното състояние на лирическия „аз”. Последвано от картината на нощта, „вън, зад завесите”:
Мракът бавно изтънява / като скъсан плащ, / като мираж, / като черен сняг, /като бряг, / залепнал на клепача.
Всъщност цялата книга е метафорично-асоциативна. Стиховете в нея докосват неуловимото, попадайки директно в сърцевината на идеята.

Александра Ивойлова, сп. "Литературен свят"