Събуждаш се едва изтръгнал се от ноктите на кошмара. Сърцето ти все още е стегнато от ужаса, изживян насън. Поглеждаш през прозореца и виждаш непрогледен мрак. Същият мрак изпълва кошмара, който те преследва от месеци. Отпускаш уморено глава върху възглавницата. Не искаш да заспиваш, защото ще се върнеш в онзи кошмар. Не искаш и да оставаш буден, защото и реалността не е по-различна.
Отправяш към тавана невиждащ поглед и си мислиш, че повече не можеш да продължаваш така. Притискан едновременно от две страни, принуден да се бориш с по-голяма тежест, отколкото можеш да понесеш. Животът ти минава, изтича сред тривиалността на ежедневието. И ти умираш. Малко по малко, ден след ден, без да осъзнаваш и без да се интересуваш, защото си имаш „други проблеми".
Будилникът те изтръгва от света на мислите ти. Отново поглеждаш навън. Първите слънчеви лъчи се прокрадват иззад хоризонта и носят надежда, че днес поне ще живееш.
Ставаш и се отправяш към банята. Пускаш студената вода и заставаш под ледените игли, излизащи от душа. Животът се връща в тялото ти. Усещаш как водата се стича по гърба ти, събуждайки всичките ти сетива и премахвайки мрака, който цари в теб. Ледените струи като вълшебна пръчица изтриват кошмара от главата ти и те оставят нов и възроден. Отново и отново. Всяка капка пронизва сърцето ти и го стопля. В главата ти се появява спасителната мисъл: Живей за този момент! Изживей първо тази минута! Само тази. Лесно е. Една по една.
И така минута след минута живееш, докато в един момент осъзнаваш: Всичко е свършило! Но не знаеш дали си отхвърлил кошмара или си пропилял живота си в безсмислено вайкане.
Ледените капки те връщат в реалността и ти се радваш, че отново си жив, че е било само едно от пипалата на мрака, с които иска да те хване.
Отваряш очи задъхан. Светът те чака, приятелите те чакат, осъзнаваш какво е да си жив и се усмихваш.
*можеш да смениш шрифта,защото трудно се разчите *