В горещите летни жеги настъпи най-сетне нашата пролет.
Всеки протест, всеки призив за оставка, чут от медиите,
ме спира на място, за да преглътна вълнението, което прелива в душата ми.
Гледам младите 17-, 18-, 19-и годишни, гледам татковци и майки,
понесли децата си на рамене, за да открият новия път за нова България.
Тъжното е, че тези същи татковци и майки преди 23 години са били
носени на рамене от своите родители, за да видят някъде далече новия път.
Но уви, съдбата ни предлага все едно и също.
Талантлив народ сме, младите ни хора отново се завръщат с медали
от международни състезания, горд народ, обичан от Бога народ.
Защо не успява да отхвърли от гърба си пиявиците, които непрекъснато
се лепят и тровят живота му. Как да приемеш лъжата за истина, как да наречеш
морал гнилата съвест на управляващите? А как те задушава гърлото като наред
с младите видиш да вървят устремени в колоните на протеста и хора с побелели коси,
разплакани за бъдещето на своите деца, на своите внуци.
Как може управляващите с озлобени и празни думи да се гаврят с честта, търпението и възмущението на млади и стари.
Върви народът вече над 40 дни, почти сигурен, че мирно и кротко няма да успее да докосне мъртвите души на управляващите, но е готов и на всичко, за да спечели бъдещето си и това на децата си.
Ние някога пеехме песни за комунистите, настръхвахме от думи като "не човек, а желязо".
Каква ирония! Комунист в младите ни години звучеше велико, а сега разбираме
как са ни мачкали като пластелинче, за да приемем тази лъжа.
Внушителната маса от протестиращи хора те виждат като шепа, която не си струва да бъде чута. Какво е това? Докога? А сега накъде?