Моето писмо до България
МОЕТО ПИСМО ДО БЪЛГАРИЯ
Късно е. Тихо и топло. Снегът навън трепери под светлината на уличната лампа. А аз разлиствам учебника по физика. Утре съм на олимпиада. Родителите ми отдавна спят. С едно ухо слушам телевизора и през слуха ми преминават новините. 141 години от освобождението на София. Градът, който всъщност никога не спи. Навън дочувам хлопването на врата на такси. Някой се връща, асансьорът скърца, а после отново става тихо.
Обичам физиката и химията. Майка от време на време ме пита дали съм решил какво да кандидатствам. Аз още не знам. Само в едно съм сигурен – искам да остана тук. Да наблюдавам как градът се променя. Как напролет всички липи нацъфтяват и по цели нощи плува в ароматните облаци на бледите цветчета. Да се събираме с приятелите и да се разхождаме из Южния парк. Имаме любимо място край една рекичка – в нея са кацнали няколко дървета и всичко е невероятно красиво. Да караме колелата си по алеята на бул. Цар Борис ІІІ. Да се събираме на рождени дни и по състезания. Да бъдем общност.
Сутрин да чувам съскането на колелата на петицата, тръгвайки към центъра на града. Когато се се събуждам рано, да виждам как едно по едно светнат острещните прозорчета и градът ококорва очите си.
Малко са столиците по света, където може да избягаш от шума в прохладната зеленина на някой парк. Или да се шляеш из музеите в центъра. Помня как в една нощ на музеите успяхме с мама да обходим огромна част о тях. И се зарекох после да ги посетя един по един.
Тук се чувствам свободен. И обичан. Мога да ида на гости на баба. И ако моята страна не е толкова богата, тя е поне хиляди пъти по-красива от други. Защото това е моята България. Част от която представлявам и самият аз.
Искам да я погаля като ръката на беловласа старица и да ѝ кажа – Тук съм. Тук съм и ще остана тук. Защото въздухът, който дишам, ми дава сили. Сезоните, които се сменят, пълнят очите и сърцето ми с красота – пищната зеленина, цветните градини, есенните ясени, чиито листа кървят и поруменяват гората, снегът, който сега вали и утре ще се стопи, но до утре ще е красив и непокътнат, огрян от уличната лампа, а в близката градинка се смее малко нескопосан снежен човек със стара тенджера на главата вместо шапка. Там доскоро е звучал детски смях и нечии зачервени бузки са огрявали сърцата на минувачите. И всеки от тях, колкото и забързан да е бил, е спирал да погали малките детски главички.
И аз съм част от това цяло. Прашинка, може би, но тази прашинка има своето място, което е само нейно. Защото тя носи гена на онзи българин, преплавал Дунава и дал живота си за нейното освобождаване. На гения, чиито няколко поетични реда са написани със златни букви в Сорбоната. И са повод да се гордея. Независимо от потока черни новини, с които ни заливат, мои връстници и приятели печелят световни състезания и доказват, че ние можем.
Затова, ако трябва да напиша писмо до моята родина, мога да кажа само едно.
- Тук съм, майчице, прегърни ме, обичам те.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Слави Тодоров Всички права запазени
