АГОНИЯ

       Събуждам се с тежест в главата. Зората сивее пред очите ми. Слънцето се търкулва като кална футболна топка по мрачното небе. Светлината му е мътна и има черен оттенък. Отварям прозореца и чувам шума на морето. Раковините, осеяли тъмното му дъно, надуват своите рогове. Писъкът им се смесва със свистящия дъх на настръхналия вятър. По плажа са пръснати телата на безброй мъртви чайки. Всеки миг ще долетят лешоядите, за да изпият тяхната сивота. В краката ми се гърчат безлики медузи, наказани от морето за неизвестно престъпление. Листата на дърветата са изчезнали и голата паяжина на клоните оплита морето в лепкавата си мрежа. Скалите са по-черни от най-черната нощ – напомнят за надгробни камъни. Обхваща ме ужас. Опитвам се да избягам от този плаж, но краката ми затъват в чернотата на пясъка, а морето с рев ми прегражда пътя назад. Хиляди изцъклени черни птичи очи се взират в лицето ми и хиляди клюнове са все още отворени от неизлезлия предсмъртен вик. Аз съм сама сред мъртвите птици. Вятърът зловещо припява на ухото ми с техните заглъхнали гласове. Студът пролазва по кожата ми с надеждата да стигне до сърцето. Защото моето сърце е единственото живо нещо на този бряг. Ужасът и отчаянието се преплитат в душата ми. Дрезгав вик се опитва да си пробие път през здраво стиснатите устни. Хищният пясък ме държи в лепкавата си прегръдка. Студът прониква през порите и се добира до сърцето. Живият пламък се съпротивлява яростно, но безжалостният мраз го угасява. Сърцето ми се превръща в късче огледален лед.
       Днес умря любовта.