В този живот има много трудности… те ни правят по-силни… а само хора със силни характери оцеляват… Независимо дали си здрав, или болен… трябва да си голям инат, за да живееш! Въпреки всичко, с което се сблъскваш. И аз съм точно такъв Инат… Ако зависеше от мен, бих говорила, говорила, говорила... Толкова думи съм събрала, искам да ги изговоря, да залея света с река от слово, за да го напоя с доброта. Защото светът е създаден със силата на Божието слово...
За да живееш, е нужно да можеш да се разбираш с другите. А как би могъл? Разбира се, че с общуването! Има различни начини да общуваш – най-лесно е с думите, устно или писмено, по телефона, по интернет… Може и с жестове. Или по телепатия… Но с думите все пак сме свикнали всички. И всички си мислим, че ги владеем. Но дали е така?! Или те нас владеят…
Говоренето е нещо хубаво, но не винаги… Защо? Хубаво е, защото човек трябва да може да споделя… да не крие мислите и чувствата от близките си и от приятелите. А когато и другата страна усеща същото, си най-щастливият човек на света!
Ами ако си лишен от физическата възможност да изречеш най-милите думи, които напират навън за живот, какво ти остава?! Ако те се блъскат в теб и искат да полетят, а крилете им се пречупват… Добре е, че има и писмено слово, нали?
Прекрасно е, когато можеш да изразиш всичко, което ти идва отвътре. Но понякога трябва да си замълчиш, за да не засегнеш някого… Защото някои хора могат да се обидят от чутите думи и да ти отвърнат с дяволски болезнени действия… Не, не да те малтретират като животно… а да не ти говорят, да те гледат накриво… Да, човек трябва да е много мъдър и търпелив, а днес хората са изнервени, нетактични, нетърпеливи.
А защо така бързаме, питали ли сте се? Защо не дочакваме естествения ход на нещата… Защото искаме да усетим всичко от живота… естествено, че любопитството ни пришпорва и мами… Искаме да знаем какво ще постигнем и как - възможно по-скоро!
Но ако искаме да постигнем нещо, трябва първо да мислим позитивно и да си казваме, че можем... за да се случи… И тук е отново силата на думите, тяхната власт и магия – когато повярваме в тях! А то – пожеланото - рано или късно се случва. Само че винаги трябва да помним едно: Думите са най-опасното оръжие… и трябва да внимаваме, когато си служим с тях.
Сега те са и мое оръжие. Защото аз съм воин… момиче-воин, което стои изправено в своя свят и в своите мечти… и с неуморни опити се бори… бори се да бъде забелязано! Да се докаже… защото няма друг избор:
Аз мога… силна съм…
И мога, мога да постигна целите си!
По дяволите, мога…
Мога, ти казвам, и ще ги постигна!
Давам ти дума…
Дума на едно момиче… дума на рицарско момиче!
Воювало със себе си…
Затова казвам – Мога!
Защото това момиче е различно и може да ви изненада… Със своя дух и с волята си за живот - въпреки всичко! С различното си мислене и с вярата, че все пак светът може да се спаси - с любовта. И ако ти си помогнал поне на един човек в труден момент, си е струвало да живееш… Така мисля. Ако аз имах достъп до съдбите на хората, щях да направя живота им по-лек и по-весел: да няма болести, бедност и глад; да няма отвличания, насилие, кражби, убийства… бих им внушавала думи и мисли, които да успокояват … да ги правят по-човечни, да им помагат в трудните дни! Да ги научат на обич… Да им дават сили и надежда за утрешния ден – защото човек без надеждата е загубен… Усмивката да не слиза от устата им; в очите им да блестят сълзи, но от радост, а не от мъка! Прилича на приказен свят, знам… Искам да го създам – с моите думи – оръжие! Някои хора биха се усмихнали: „Много си наивна, миличка”, други биха казали: „Тая не вижда ли себе си, ами с нас се е заела!”… а пък трети сигурно ще ме изкарат малко лудичка… но аз бих го направила. Бих пробвала, въпреки всичко. Творците, малко или много, са луди, нали…?
С „Имало едно време…” започват приказките. Но моята „приказка” ще започне така: Има едно време и то е с е г а. Моето време, в което живея, в което съм на 17 един-единствен път и искам да бъда свободна, щастлива и истинска…
Любовта и страстта към живота ме карат да съм жива и да създавам свои светове върху белия лист - защото в реалния свят нямам такава възможност… Пиша и само тогава се чувствам в кожата си и не усещам как времето си върви… И порастват мечтите ми, заедно с мен, и, може би, ще остане ценна следа от живота ми – после… И моята приказка няма да свършва! След мен ще остане Словото. Моето слово...
© Донка Красимирова Всички права запазени