„Алкохол, хора и други усложнения“

Алкохолът мога да свържа с всичко, освен с работата. Там мога да си позволя само и единствено да съм махмурлия. Не че не мога да съм пиян, но не е за предпочитане – особено когато работя с машини или с тежести, които могат да ме убият или оставят инвалид. Но с всяко друго нещо от живота мога да си го позволя. Мога да му дам да ме води, да ми помага с човешките емоции, които за мен са повече от сложни.

Имам безброй примери за това. Само идеята да съм част от живота на хората ме плаши. Да изляза с някого, да помогна с нещо, да ходим по кафенета, концерти, събирания, на гости, басейни, сладкарници, музеи – всичко това ми се струва безсмислено и изисква твърде много усилия. Да не говорим за емоционалната тежест, която носи. Да бъдеш човек, или поне да се преструваш на такъв, е твърде изморително. Трябва да се трудиш твърде много, за да бъдеш част от колектива, само за да бъдеш приет.

Често, когато телефонът ми звънне, не искам да вдигам. Не искам да знам за каква глупост ме търси човекът отсреща. Повечето пъти все пак вдигам – не защото искам, а защото може да е нещо важно. Никога не е де, но все пак... В момента, в който отговоря, се чувствам зле, дори леко изплашен. Трябва да лъжа, че искам да се видим или че искам да чуя проблемите и оплакванията на другия. Но го правя – до една или друга степен съм длъжен.

Защо длъжен? Не съм напълно сигурен, но вероятно защото съм приятел. А да си приятел е отговорност. Влизаш в нечий живот, прекарвате време заедно, споделяте моменти, подкрепяте се. Това остава като фикс идея, докато не стане някое голямо лайно или някой не си хване жена. Докато не се случи едно от двете, сте заедно. Не казвам, че не ми харесва – не, дори понякога мога да споделя мъката и мизерията си с някого.

Приятелите са хубави... докато не са. Ако не искаш да си оправяш навиците и лошия начин на живот, са хубави, защото има кой да ги сподели с теб. Но в момента, в който решиш да излезеш от това тъжно и мизерно съществуване, нещата стават трудни. Всеки път, когато излезеш, биваш подстрекаван – „Хайде, изпий една бира“, „Ела, изпушим един масур“, „Да не си п*тка бе?“ – и все такива изрази, зависи с какво имаш проблем.

Затова приятелствата са странни. Нужни са, за да не си отшелник, но ако се замислиш, изглеждат абсурдни и глупави. Някои хора вярват в тях, дава им надежда за нещо свято, хубаво, прекрасно дори. Но в крайна сметка, всеки си хваща пътя. И често дори няма да иска да те погледне. Както съм и аз самият. Както казах – вдигам телефона само, защото може да е нещо важно.

Но може би просто аз съм сбъркан и леко луд.