3.06.2008 г., 20:24 ч.

Американска нощ 

  Есета » Лични
1196 0 1
3 мин за четене

                                              АМЕРИКАНСКА НОЩ

 

Ето, че се облякох и е време да тръгна от вкъщи, поглеждам часовника, който ми казва да побързам и аз с една позитивна, но леко дръпната нагласа, излизам. Хващам си рейса, който ще ме заведе право на НДК, за да отида да послушам така наречената от много мои връстници "скучна и старомодна" музика. Влизам в залата и какво да видя - почти нямаше празно място, само тук-там някой стол. И ето, концертът започва, излиза диригентът и оркестърът, и зазвучава първото произведение "Кандид" на Гершуин. То ме изненада - много беше кратко и някакси развеселяващо се, в едно с музиката си инструменталистите казваха:"Здравейте, тази вечер ще чуете нещо уникално, надяваме се да се забавлявате колкото нас!" Вече представата ми за класически изпълнения леко се пречупи, чуваха се леки джаз мотиви и атонална музика. В произведението свиреше арфа, която допринасяше за по-мекото звучене и някакси все още навяваше за класиката.

За второто произведение "Един американец в Париж" излезнаха няколко саксофонисти, които също се присъединиха към оркестъра. Парчето започна живо и позитивно като се обръщаше повече внимание на духовите инструменти, а струнните само пригласяха. Изведнъж се прехвърлих в Париж и си представих забележителностите, романтиката и светлините на града. Музиката достигаше лесно до ушите ми и докосваше съзнанието като го отвеждаше в града на любовта и страстта. Чувах тромпетите, саксофоните, ясно изразената градация на музиката, усещах ритъма и пулсацията. Всеки замах на германския диригент ми действаше така, сякаш той дирижираше мен. Представих си хората и магазините вече затворили, но всеки със своя характер и чар. И всичко това не приключи, докато произведението не свърши и публиката не започна да ръкопляска, явно и на тях им беше харесало.

В третото произведение "Рапсодия в синьо" излезе една страхотна пианистка с ефирна черна рокля, която като седна пред рояла сякаш това беше нейният дом. Музиката беше лека и се носеше плавно покрай ушите ми. Без да се напряга, тя ни караше да се отпускам и да се оставим в нейните ръце. И в този момент аз се прехвърлих в Ню Йорк, но не по улиците, а на едно по-спокойно място. Тя ме отведе в личния си пиано-бар, където аз се чувствах кротка и спокойна, около мен бяха насядали най-добрите ми приятели и водехме приятни разговори. Непрекъснато чувах рояла и оркестъра, който леко пригласяше. В повечето случаи или се редуваха пианиста и оркестранти, или свиреха заедно в един зашеметяващ синхрон. И ето, произведението свърши, а публиката, изпаднала в захлас, ръкопляскаше и не искаше да пусне немската пианистка да си тръгне, но дойде антрактът. Беше очевидно, че на никого не му се става и всички искат да чуят от класическите изпълнения, в които преобладава този така мелодичен и отпускащ джаз.

След почивката, когато всички заеха отново местата си, започна истинският класически концерт. Музикантите засвириха едно доста по-тежко и дълго произведение - симфония №9 "Из новия свят" на Антонин Дворжак. Музиката летеше силно и ясно се чуваше градацията в произведението. Звучаха много военни мотиви като на места даже приличаше на марш. Беше от четири части като всяка една част носеше свой характер. Първата и последната бяха по-строги и по-твърди, втората им контрастираше с по-весел и лек характер. Третата приличаше на марш, даже и диригентът си беше оставил пръчицата и дирижираше оркестъра с ръце. Това произведение ме върна към реалността и ми напомни, че нито съм в Париж, нито в пиано-бара, а съм дошла да слушам класика. И все пак се още отнякъде лъхаше онази "Американска нощ". Произведението свърши много грандиозно и силно, публиката беше във възторг и не можеше да спре да ръкопляска. Всички знаехме, че това е краят на вечерта, но на никого не му се тръгваше. Искахме още и още, но финалът беше дошъл. Доволна излязох от залата, с пълно сърце и много мечти. Бях достигнала върхова точка на удоволствието от музиката и не веднъж бях усетила естетическа наслада.

© Йоанна Дамова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Музиката никога не може да е скучна и старомодна. И ти си го разбрала! Дано повече млади хора като теб го разберат... Защото тя облагородява.
Предложения
: ??:??