28.03.2008 г., 8:43 ч.

Апокалипсис 

  Есета » Лични
1923 0 1
2 мин за четене
Създаваше апокалипсис из отдавна погубеното човешко съзнание. Владееше силата на разбирането от „половин дума", а четенето между редовете беше нейната специалност. Толкова добре бе овладала техниката на изслушването, че от погубените човешки мечти пишеше книга на отдавна загубеният път на чуждото съзнание. Мечтите бяха отделни глави, всяка една с характерни цветове, обагрени в различни крайности.

            Колекционираше счупени мечти и ги превръщаше във феерия от безвъзвратно погубени мисли. Пагубността нямаше да има такова значение за нея, ако не бе всяка една от историите, с които тя се сблъскваше всеки ден. Много неща й правеха добро впечетлние, но малко от тях си заслужаваха отделеното време. Колко часове бе изгубила в заниманията си с незаслужаващи нейните хладни усмивки хора, само тя знаеше... и все пак се опитваше да разбере всеки един от тях.

            Тя имаше толкова много роли, всяка една я бе научила на нещо, но всички отнемаха от нейната същност. Никой до този момент не бе желал да открие собсвеното й съзнание. Никой не бе пожелавал да я опознае напълно и безапелационно. Беше ли самотна? - едва ли! Толкова много чужди самоличности, толкова много безвъзвратно изгубени мечти, само тя разбираше стойността на всяка една. Ценеше всички като погубено цяло и всяка една по отделно, като умираща човешка същност.

            Хората бяха пешки в нейната игра на шах. Постоянно печелеше игра на табла срещу велики противници, достигнали върхове в живота, които тя тепърва трябваше да изкачва, но и това не я спираше. Тършуваше из празните умове на погубените хора, в търсене на специалния, който ще преобърне мислите й и ще я накара да загърби многоликата си същност, ще я накара да се почувства слаба и ще я унищожи.

            Апокалипсисът, който започна преди време с нейната първа глътка живот, бе просто едно неизбежно начало на страдание. В началото не осъзнаваше силата и обръщаше към себе си негативното отношение на хората. После се научи да лавира между мненията към нея и нейните, към чуждите мечти и постижения - непрестанен път, изпълнен със страдание и погубени мисли. Научи се да се спуска плавно по различни писти, изпълнени с препядствия. Безпроблемно слаломираше между флагчетата, с които бе означена всяка една опасна мисъл, която можеше да й навреди по някакъв начин. И все пак тя понякога предизвикваше себе си, като се изправяше пред някое кърваво червено или тъмно синьо флагче, просто за да се сблъска с лошото настроение.

            Проливаше сълзи, за чуждите, за ничиите, за своите, за Божиите погубени мечти. Имаше нужда да се хване за нещо, за да изкара негативизма от себе си. Беше положителен човек, дори с онази хладна усмивка, характерна само за нея, с която описваше едва 1% от същността си.

            Владееше безброй езици, полиглотите владееха едва няколко процента от нейният потенциал и все пак тя предпочиташе да не развива същността си в превод на книги от чужди езици, бе предпочела да превежда на разбираем език погубените мечти. После наклаждаше огън и разказваше на картините овесени на стената за борбения ден, който е имала. Палеше се от най-малкото потрепване на въздуха около себе си, повлиян от думите, излизащи от устата й.

            Понякога се случваше така, че въздухът около нея бе толкова разреден, че  спокойно можеше да погълне цялата вселена около себе си само с едно вдишване. Спираше за момент, за да си поеме дъх и продължаваше да декламира като на машинописка своя безумен рефрен.

            Случките се повтаряха всеки ден, ден след ден, като минало, което чука на вратата, за да се настани отново в топлото легло...

© Вяра Ангарева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • есетата ти са мн хубави, Вяра поздравявам те наистина но може би тряба да поработиш още малко по стихотворенията, за да достигнат и те нивото, на което пишеш в проза
    6 от мен за този "Апокалипсис"
Предложения
: ??:??