Съм и не съм. Поглеждам в огледалото и не разпознавам човека срещу мен. Изглежда ми отнякъде познат ... като странник, когото съм срещал всеки ден на трамвайната спирка, но с когото никога не съм разговарял. Напомня ми за много добър приятел от далечното минало. Или е било от друг живот? Но е някак различен, не е този образ, който помня. Времето като умел, но екстравагантен и жесток художник е рисувало с преживявания, вместо с бои, докато измени чертите на човека в огледалото ... и това, което стои зад тях. Този, който стои днес пред мен и ме гледа упорито от гладката стъклена повърхност, дали е нещо повече от този преди? Или по-малко? Или е просто различен? Аз съм си аз. Че кой друг да е?! Но защо аз не съм аз? Как е възможно да се събудиш един ден, да знаеш кой си, но да не знаеш наистина кой си? Логичното обяснение е, че си спал твърде дълго и си оставил на художника – Време – твърде много време да рисува. И сега той ти представя творбата си и ти стоиш объркан и раздвоен пред един модернистичен шедьовър, несигурен как да го възприемеш, дали го разбираш, дали ти харесва... Естествените страх от непознатото и съпротива срещу новото водят люта борба в теб с желанието да отвориш сетивата си за нещо ново и да проумееш непонятното, със смелостта да се изправиш лице в лице с реалността и да я приемеш, с желанието да обичаш себе си. Но как да обичаш нещо непознато? Ето така, просто на доверие?! А не е ли любовта всъщност точно това – да повярваш, да се довериш и просто да обичаш, дори и да не разбираш напълно, с надеждата, че всичко ще е наред, а ако нещо се обърка – че любовта ще ти помогне да се справиш? Подразбира ли се, че трябва да обичаш себе си? Може би да. Ако сам си си враг, то Бог да ти е на помощ, защото никой не може да ти помогне... Но отвъд твоето физическо „аз”, което те кара да го обичаш и обгрижваш с една единствена цел - стремеж за оцеляване - обичаш ли наистина себе си? Ти си избираш кой да бъдеш, изграждаш си твоите лични ценности и възгледи, развиваш се в желаната от теб посока, акцентираш върху своите силни страни, бориш се със своите слабости и потискаш нежеланите и пречещи отрицателни черти. Ти имаш контрола над себе си, ти правиш своя избор и влияеш на резултата. И тъй като ти си твое собствено творение и избор, няма как да не се обичаш! Или? Само дето това е този, който искаш и се стремиш да бъдеш, но не си ти. Ти си това, което се получи под влиянието на средата, другите хора и преживяното като цяло, докато си се опитвал да бъдеш твоя идеалистичен някой.

И обратно на първоначалния въпрос: как става така, че същността ти се изменя неусетно до неузнаваемост? „Логичното” обяснение за дълъг сън не е всъщност чак толкова логично. Освен, разбира се, ако не говорим за спящата красавица, пренесена в реалността, където по неизвестна причина е станала засечка с магията да не се променя по време на съня... Ако не говорим за физически вековен сън, то остава възможността да е душевен и мисловен сън. Но как става така? Нали си там през цялото време и ти лично си преживял всичко. Какво, кога, къде си пропуснал? Освен ако толкова си се вглъбил в това да се превръщаш в твоето „идеално аз”, че си пропуснал да забележиш как към твоя образ биват добавяни щрих подир щрих, докато в един момент се измени впечатлението от цялата картина. И къде беше ти? Зяпаше толкова често и толкова отблизо, че не забелязваше разликите. Затвори очи, направи крачка назад и ето нà – вместо „Мона Лиза”, Мона те слиса! И сега какво? Има ли гумичка, която да изтрие тези щрихи? И да има – кои ще изтриеш, кои ще оставиш? Не си ти художникът на тези багри и не знаеш защо са там и какво отражение върху цялостния образ имат. А сигурен ли си, че виждаш всички? Представи си, че имаш все пак „магическа гумичка” и изтриеш с нея драсканиците, които се набиват на окото, дразнят те и ти пречат. И изведнъж картината става гротескна! Защо? Дали, макар и според теб грозни, не бяха точно това щрихите, които даваха очертания и форма, и без които образът се размива, превръщайки се в размазано и неопределено нищо? Или, може би, като заличи тези акценти, изпъкнаха други непознати и нови за теб щрихи, които до момента са се преливали един в друг и сливали с останалите черти и цялостния образ, но сега внезапно излизат натрапчиво на преден план и изглеждат много по-грозни в ролята на водещи? Ще има ли кой да поправи повредената картина? А ти ще му позволиш ли, ще му се довериш ли? Ако някой ти твърди, че е по-велик или поне толкова добър художник, колкото Времето, и затова би могъл безпроблемно да промени картината, както искаш, не би ли било това просто едно самонадеяно и арогантно твърдение?

А ако решиш, че все пак е много рисковано да се правиш на велик художник, и вместо да правиш промени, решиш, че ще опознаваш и ще се учиш да приемаш новия облик – ще можеш ли да го приемеш? Ами ако трябва да правиш компромис с представата за твоето „идеално аз”, ще можеш ли да го направиш и пак да си доволен от резултата и да обичаш себе си?

Не знам... не знам, не знам... Уж много знам, ама нищо не знам... Но има един начин да разбера... и аз подавам ръка:

- Хей, ти! Дето си ме зяпнал толкова тъпо и упорито в това смотано огледало... Аз съм аз. Надявам се да ми е приятно да се запознаем. А ти кой си? ...