Аз вече не мога да плача
Пустота и сивота са обгърнали душата ми. Очите ми са пресъхнали. От тях сълзи не са потичали от цяла вечност. Няма и да потекат за в бъдеще. Аз съм вече изхабена от живота. Това, което хората наричат духовно богатство, го изгубих много отдавна. Тогава реших в името на успеха да се обградя с ледена стена и да не допускам сантименталността. Бях и предадена от хората заради добротата си. Всички ме ползваха за прислужница, а за отплата ми се присмиваха зад гърба. Употребена най-безмилостно, огорчена и наранена, сложих край на усмивките. Заключих емоциите си зад желязна врата и се заклех, че повече никога няма да допусна да ме третират като даденост. Тогава вярвах, че така ще си спестя по-нататъшни разочарования. Но вижте ме сега. Досущ като героинята на Димитър Димов - Ирина, съм - "лакирана светска кукла". Издигнах се в обществото, но... къде останаха мечтите ми, неподправеността, добротата? Постигнах наистина много, но сега душата ми е опустошена. Обидата ми от отношението на околните ми изигра наистина лоша шега. Отблъсквах наистина достойните хора, които искаха да се сближат с мен, на свой ред и аз използвах. На добротата отвръщах с презрение и омраза. От страх да не бъда изиграна отново. И когато се появи Той, мъжът на мечтите ми, го нараних жестоко. На любовта и нежността му противопоставях ирония и сарказъм. Прогоних го и бяха доволна от себе си. Извратено доволна, че съм толкова силна и непоколебима и не позволявам нищо да ме размекне.
Взирам се в огледалото, взирам се и не мога да се позная. Виждам една издокарана по последна мода жена, гримирана, поддържана, ала очите й са безжизнени и студени. В тях замряха радостта и топлотата. В настоящия момент представлявам една кучка, с извинение, дори още по-лоша от тези, които навремето се подиграха с мен. Разбивам съдби, играя си с другите, отмъщавайки си за претърпяната някога болка. Събудих се от съня, който ме бе сковал. Блеснах в цялата си продажност и подлост. Дори и да съжалявам, вече е твърде късно за промяна. Онова душевно величие, което имах, се изпари като дим. Остана единствено празна физическа обвивка, красива външно, но празна. Една Разблудна царкиня, която вече не може и да заплаче. Това е неприятната и уродлива истина. Още нямам и трийсет години, но съм мъртва отвътре.
Мъртва приживе.
© Ниара Норууд Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Мила, за съжаление не сме само аз и ти... Искам да заплача в момента, но и аз съм изхабена от жестокостта на света около мен... Не знам защо на хора които искат да бъдат добри им се случват такива неща... но е тъжно и аз споделям твоята съдба без да се познаваме... Някъде там има отговор на всичко това и аз го търся... но май ще бъде прекалено късно когато го научим... Така попаднах и на твоето писание търсейи отговор ... Не мога да плача а мъката ме убива... Искам да бъда човека който бях а не мога... И сега съм просто пасивна задълбала дълбоко в себе си изолирана и търсейки отговри, не искам да нараня никого но мен постоянно ме нараняват... трудно е...
-
На мен ми харесва есето много,сигурна съм,че има такива хора и аз не ги обвинявам защото съмата аз съм една от тях!
-
Мила Ниара, прекрасно есе. Докосна ме и да си призная го приех за реална история, но това няма значение, само ти си знаеш истината!
Важното е, че си го написала много хубаво и мисля, че ще успее да накара много хора да се замислят върху някои неща...
Поздрав и продължавай да пишеш! -
егати,аз написах едно есе,а всички се вживяваха в него!защо си мислите,че описвам реална ситуация?
-
"На добротата отвръщах с презрение и омраза."
Господи! Възможно ли е да съществуват наистина такива хора? -
Пишеш много добре...Не се отчайвай....Пиши!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
