Аз все си пиша... дълго, многословно, вероятно и... досадно... щом ме оставяш все сама да си довършвам мислите... усещанията... Нима, ако търсех монолог, нямаше да го постигна?
Е... постигам го. Имам твоята помощ за това .
Но не това е повикът на желанието ми. Усещам с всички сили как ме пренебрегваш. И дори не се стараеш да го скриеш... И защо да го криеш? Нали трябва да го знам...

Добре, веднъж си бях обещала, но не успях.

Да бъда сдържана, едносрична, кратка, за мен е страшно трудно, нетипично, но ще положа това усилие. Не заради теб. Заради себе си. За да не бъда досадна, несъобразителна и отегчителна. За да съхраня себеуважението си, да съхраня себе си. И без друго се съмнявам, че изобщо ме цениш... щом по време на разговорите изчезваш съвсем просто. Без "Чао" дори...
Това означава много в моите очи... Много тъга, много несигурност и съмнения, много често плачещи очи...
Понякога много боли...

2.11.2018 г.