Стоях там, в тъмнината, и чувах гласа й... Всяка дума, всеки звук преминаваше през мен и аз чувствах болката, с всяка нова дума тя се забиваше все по-дълбоко навътре в сърцето ми. Сякаш някой забиваше игла след игла в него, но колкото по- тънка и нежна беше, тя се забиваше по-дълбоко, болката беше по-силна и не отшумяваше. Стоеше си там вътре и дори времето нямаше да заличи тази болка, тези рани.
Сълзите се стичаха по нежното й бяло лице. Усмивката стояла до скоро върху лицето й, вече я нямаше, беше си тръгнала безвъзвратно, както и радостта беше напуснала невинната й душа. Мъката беше покорила сърцето й и всяка мисъл, която я навеждаше към отминалото време, я нараняваше още повече. Тя не беше заслужила с нищо болката, която изпитваше. Тя беше дала всичко от себе си, цялата си любов и нежност за него, но той се беше подиграл с чувствата й. Правеше ли се, че не забелязва усилията, които тя полагаше, за да спечели люобовта му или самият той не позволяваше тя да покори мислите и сърцето м ...