Балада за спрелите часовници

Parla piu piano e nessuno sentira…

Ш-ш-ш-т...

Наслади се на фиктивния залез заедно с мен. За последно! Замълчи!

Нека остане между нас. Нека остане в нас.

Изсмуквам никотина от живота. Бавно, с наслада - ситни бръчици около очите.

Чувстваш ли скоростта? Май издивявам!

1674 км в час – скоростта на живота. Като МИГ – 29-ка.

Посоката е Запад – Изток.

Кой знае защо, никога не ме спохожда очакваното удовлетворение. Формалното гледане на залязващото слънце само донякъде ми помага. Нещо като малко душевно фелацио.

Усмихваш ли се? Или ми се струва?

Разлей още по чаша!

Не си отивай от главата ми още.

Все по-често съм самотен, откакто си тръгна другото ми Аз – може би по-истинското. Връщайки се обратно по стъпките си, се натъквам само на строшени, разпилени илюзии с изтекли срокове на годност.

Вече няма с кого да си поговоря, всички избледняха. Само понякога, вечер, в увехналото мълчание ме навестява един самотен гълъб. Гледаме заедно звездата, която ти подарих навремето. Сега тя пада – в обратна посока. Старият часовник, правейки ми услуга, е замръзнал на два без тринайсет. И все пак два пъти в денонощието показва абсолютно точен час.

Дори не разбрах кога си отиде от мен.

Стоя, захвърлен в собственото си съществуване. Като малка сувенирна Айфелова кула, без да има кой да забърше прахта натрупала се през годините. А тя горчи, задавя ме – затлачва гърлото ми, запушва артериите.

Времето е спряло. Уморен съм от това безвремие. Поглеждам отражението с в локвата сълзи, събрала се в краката ми и виждам един малък и жалък Дон Кихот – на колело с насочена напред метла...

Добре че навреме спрях да строя пясъчни замъци. Сега строя малки, практични пясъчни бункерчета, за да се скрия в тях. А атомната буря, бушуваща в сърцето ми, ги превръща в прозрачни стъклени кутийки, в които можеш да ме видиш сгърчен.

Колко жалко, че в живота няма бутон за превъртане назад. Само пауза – понякога. Огледалото си остава счупено.

Rien ne va plus!

Стоя на своята малка безименна височинка – сам, едва удържащ позицията си срещу самотата.

От болка бих завил като вълк срещу черното небе с червена луна.

Защото сега съм точно това – празно небе, на което няма къде да падне звезда...