Бартер
Това лято на някого във Варна му хрумнало да направи бартерна или обменна библиотека на входа на Морската градина. Може би за да се опитат да върнат хората от четенето на есемеси към четенето на старите добри книги, може би за да направят плажуването на летовниците по-смислено и интересно, може би за да отчетат някаква дейност или всичките тези неща едновременно. Каквото и да са имали предвид, на мен тази идея ми хареса още първия ден и с любопитство обиколих рафтовете. Беден избор, но все пак първи ден, да се надяваме, че в следващите дни ще се обогати.
Като за начало намерих някаква криминална история, напълно уместна за плажа. Четивото се оказа увлекателно и на следващия ден с благодарност оставих книжката, взех друга подобна, но обиколих за всеки случай за нещо по-интересно. Рафтовете предизвикаха противоречиви чувства у мен. Първо си помислих, че сега най-вероятно ще падне голямо разчистване на домашните библиотеки, защото вече нито е модно, нито е престижно шкафовете с книги да тапицират цели стени, само да събират прах в очакване някога собственикът да препрочете всичко това. Тъжно е да осъзнаваш, че това, което някога е било ценност, с която се е измервало не материалното, а духовното богатство на една личност, сега просто се изхвърля, за да освободи място в и без това оскъдното жилищно пространство. Но пък ако друг намери нещо свое тук, значи така трябва да се случат нещата. Какво да се прави, променя се всичко, променят се и ценностите, хубаво е, че все пак някой ще се заинтересува, ще се зарадва, ще остане доволен.
Пропуснах един ден и когато отново се отбих в палатката, очаквах да видя повече и по-разнообразна литература. Веднага се уверих, че предположенията ми от онзи ден се оказаха правилни. Преобладаваха ненужните вече някому инженерно-технически учебници, и такива по марксизъм-ленинизъм, след тях се нареждаха религиозните и нравоучителни трактати – в това отношение техните разпространители никога не дремят. Но истинска художествена литература почти нямаше. Нямаше ги няколкото тома от световна класика, които ми се ме
мярнаха преди. Може би някой като мен ги беше харесал? Ще ги прочете, ще ги върне, ще донесе и други? Нали такъв е замисълът. Но кой знае защо си помислих друго. А не са ли тези дебели томчета радост за очите на клошарите, които обикалят наоколо с обемисти торби и в книгите виждат само стотинките, които ще вземат за тях в пункта за вторични суровини? Подозрително бързо изчезват, а нови на тяхно място не идват...
Такива нерадостни и подозрителни мисли ми се въртят в главата, когато изведнъж виждам познато име върху запазената чиста корица на малко томче с надпис „лирика”. Сега стихове пишат почти всички, малцина четат написаното от други. Но аз познавам автора, той наистина е поет, малко самовлюбен, егоистичен и неблагодарен като човек, но добър поет. По някои от стиховете му има написани песни – лирични, от предишните, които се запомнят и запяват. Как книгата му беше попаднала тук?
Разтворих корицата. На първа страница посвещение, не формално, съдържащо само име и подпис, а дълго, написано на четири реда с не особено четлив забързан неравен почерк. Коя беше тази Емилия, на която авторът беше посветил преди десет години с приятелско чувство откровенията на душата си? Искрено ли е било това чувство или маниернечене от чиста куртоазия? Десет години книгата е била в библиотеката или на шкафчето на тази Емилия и сега изведнъж е станала излишна и тя е решила да се отърве от нея като я остави в бартерната библиотека. А може би просто няма вече Емилия, отнесла е със себе си в небитието спомена за приятелството и за поезията, а нейните наследници нямат нищо общо с нейните спомени и вещи.
Стана ми тъжно. Взех томчето и още в автобуса се зачетох. Хубави стихове, силни! И актуални и непреходни, без витиевато маниерничене, разбираеми, но интелигентни. Хващат за душата, така да се каже. С една дума – поезия, каквато не срещам често напоследък. Все по-рядко стигам по-далеч от средата, понякога се отказвам в началото.
Прочетох книгата на един дъх. Ще я прочета отново. И... няма да я върна. Не ми дава мира мисълта, че някой клошар ще я задигне през нощта заедно с томовете по научен комунизъм и ще я продаде като ненужна хартия. Ще я оставя за себе си или ще я подаря на някоя все още събираща книги библиотека. Така ще продължа живота ѝ поне с още няколко години. До следващото разчистване на прашните рафтове.
А с моите книги какво ще стане? И има ли смисъл да продължа да пиша, за да се опитвам да правя хората по-добри? А някой иска ли да стане по-добър?
© Вася Борисова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Слава Богу, че не е!
-
Благодаря на всички за добрите думи! А поетът не е Валери Станков, макар случката да е от Варна. Ще спестя името му, но ще подскажа, негови песни изпълнява Маргарита Хранова.
-
Четат хората, само дето технологиите изместват хартиения носител.
Непрекъснато виждам в метрото как ако едни си чатят в нета, други онлайн четат книги, времената се менят, но любовта към книгата не минава!
а колкото до тази инициатива - как завърши инициативата с поставянето на хладилни витрини по улиците в Германия и там да се оставя храна за гладуващите?
май не е ли обвързан с плащане, човек само глупости и идиотщини измисля! -
От вчера размишлявам конкретно по това есе, а иначе темата с години ме вълнува. Самият аз съм от изчезващата порода на книгоманиаците (една от детските ми мечти бе, като порасна, да работя в библиотека).
Истината си е, че сред толкова изкушения, книгата от класически вид, губи своите позиции. Да не говорим, че не е изобщо фешън и да се чете нещо по-дълго от SMS...
За мен е хубаво, че вече има достъп и то огромен, до книги в електронната мрежа, защото е ясно, че на там отиват нещата с всеки вид информация, но... Магията да държиш творбата и да разлистваш страниците й... Е, не мога да я открия там...
Тъй, че смятам, че и в този формат има бъдеще, вярно, в по-тесен коловоз, но го има за мен!
Доколкото това, свързаното с даването за отпадъци... Не искам и да коментирам!
Чудесно есе! Обичам да четя дълбоки творби, които да ме замислят, а тук открих това!
Поздравявам те! -
Много ми харесаха разсъжденията ти, Вася. Смислени и добре подредени. Темата - също. Поздравления!
-
Има смисъл, винаги!
А поетът вероятно е Валери Станков, трите думи, с които си го обрисувала му подхождат. ✌️🌞 -
Идеята беше прекрасна. Построеното за другите хора -също. Мисля, че бе идея и реализация на студенти от Варна (този град, въпреки усилията на чалго-хип-хоп политико-общността да го съсипят, продължава да има будители и да е все така невероятен, защото това му е орисията от древни времена и до днес). Но именно тези, показани скобите, унищожиха и това дело.
-
Интересно есе. И според мен книгата винаги ще остане непреходна ценност, само обема на нейните почитатели ще се променя с времето.
-
Здравей, подобен случай имах и аз - поръчах си онлайн книга на любим поет, силен, запомнящ се. Онлайн се продават не само нови книги. И бях силно учудена, когато също видях посвещение - изумена бях, че някоя си професорка се е отървала от книгата му.... Колкото до книгите - хората все още четат. Е, вярно, използват по-нови технологии, аз също понякога чета онлайн, но е далече още денят, в който книгата ще бъде зачеркната.
-
У нас вяко добро начинание се изкривява в грешна посока. Добра идея - лошо изпълнение, както казват. Е, поне няколко книги са били спасени от рециклиране.
Пиши, Вася! Пък каквото стане. Все ще се намери някой книголюб.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
