Беше тиха майска нощ. В далечината леко примигва една улична лампа. Три часа след полунощ аз се взирам в небето. Няма облаци, а звездите са изчезнали. Само пълната луна ми навява тъжни спомени за нашето отминало щастие.
Обичах те! Обичах те, а ти ме взе за кукла, с която си поигра, а после... после я захвърли далеч от себе си. Да, част от вината е моя, но и ти също не беше прав. Обичах те, а ти ме изхвърли от живота си като непотребна вещ. Ти бе моят живот, моята вяра, надежда, моята любов. Обичах те, а какво ми остави ти за спомен? Разбити мечти, разбито на малки ледени късчета сърце, наранена душа.
Ти влезе в живота ми като стихия, тайфун, мина покрай мен. Разруши всичко, което съм градила от 18 години насам. Нежното, чувствително и леснонаранимо момичe, което толкова дълго се опитвах да скрия, излезе наяве. Ледената, непреклонна, дръзка и силна жена, която дълго бе мое лице, се изпари.
Беше тиха майска нощ и аз си мислех за теб. В далечината примигваше една улична лампа, а аз се надявах, че мога да живея и без теб. Нямаше облаци, а звездите бяха изчезнали, обаче аз вече бях безсилна заради мислите си. И отново пълната луна, навяваща ми тъжни спомени за теб, ме караше да мисля, че се лъжа, че не мога без теб. Дори отсеченото дърво отсреща сякаш ми шептеше “Той ти липсва. Признай си го!”. И наистина столетното мъдро дърво беше право - ти ми липсваше. 
Беше три след полунощ. Небето и земята се бяха слели в прегръдка ми нашепваха отново и отново за... за ТЕБ!