Седя до прозореца и внимателно наблюдавам стичащите се капки дъжд по стъклото - едни се размазват, сливат се с други и продължават да криволичат заедно. Някои пък остават самички, спускат се стремително надолу и... бам! Разбиват се, мокрейки дървената рамка. Каква интересна мозайка се получава! Остава само да изникне отнякъде една фея, да чукне по прозореца с вълшебната си пръчка и да каже: "Ето ти инструкциите как да наредиш пъзела на живота. Започвай!"

Но такава фея не се появява. Може би защото и без нея ми е ясно, че трябва да подредя въпросния пъзел.

Вглеждам се в отражението си на стъклото. Дъждовните капки пораждат у мен илюзията, че лицето ми плаче с хиляди сълзи. И колкото повече се втренчвам, толкова по-реална ми изглежда картината.

Оприличавам тези малки частици на всичко, което познавам. Всичко, което някога е било част от живота ми. Не искам да си спомням. Но го правя... Бавно, една по една, в съзнанието ми изплуват безброй картини. Отминали случки, мисли и чувства.

И сякаш всичко започва отново, но само във въображението ми. И мисля. Мисля за семейството си... За приятелите, без които не дишах и които ме оставиха. За тебе, Любов, която изгубих и през дълги и терзаещи нощи чаках да се върнеш обратно. А може би никога не си идвала?...

Отварям прозореца. Свежият мокър въздух нахлува като морска вълна в мрачната стая и отблъсква унилите коси от лицето ми. Аз съм вярваща. Отправям поглед нагоре, към небето. То е тъмно. Някъде там е Бог. Този, на Който се опирах безпрекословно сега. И сякаш, за да се самоуверя във вярата си, ръцете ми плъзват по шията ми и стискат дървен кръст, правен в манастир.

"Боже! - прошепвам. - Помогни ми! Подари ми сили, моля те! Помогни ми да се справя с това!..."

Ослушвам се. Цялата умираща природа около мен настоява, че Бог не чува. Бог не ме чува. Не иска да ме слуша.

Или може би на мен така ми се струва. Аз съм от хората, които са мислели, че някога са имали всичко. А може би целият живот е като ефекта на пеперудата? Само че не кихваш, а сълза се плъзва по лицето ти. И само дето не започва да вали в Пекин, понеже на пеперудата са и скъсани крилете, а ти потапяш глава в дълбока локва и осъзнаваш импресионизма на безвредната тъга. Глупости. Няма безвредна тъга. Има просто... тъга. Ти можеш или да я мислиш, или да я усещаш. И в двата случая не е кой знае какво. Колкото повече се ровичкаш и разделяш болката на части, за да я изучиш, толкова по-безобидна става. Ужасно е за непривикналите, но нали се учим... Да, прегръщам Земята. Чувам я. И туптящото и сърце. Липсва ми трансцеденталният оптимизъм на наивния глупак. Оглеждам се в оная, същата пекинска локва, търсейки глупачката в себе си. Толкова много искам да протегна ръце и, стоейки напълно неподвижно, да привлека човечеството към мен. Да почувствам физически доверието. Знам, че съм още млада да страдам от безсъние, но когато Самотата почука на клепачите ми в четири сутринта и носи като подарък импресионизма си, нямам нужда от кафе. Съвсем естествено ставам и моля стените също да се събудят. Искам компания. Заедно да разръчкаме Самотния импресионизъм. Кой знае какви изненади ще изскочат... Е, не, ще тропам с крак и ще си искам човешкото доверие!

Знаете ли, Самотният и Болезненият импресионизъм са наистина страшни. Вярно, че хубаво се усмихват, но все пак... Когато боли или е самотно поради нещо конкретно, то ти имаш контрол над него... Хубаво... А я сега си представи болка, която не е много силна, но въпреки това не можеш да си представиш. Или самота сред много хора, но която не можеш да дефинираш и обясниш. Разбираш ли, такива ти се изплъзват. Не можеш да ги моделираш. Нямат форма. Просто са... там.

И тогава, колкото и да ги мислиш и оправдаваш наум,започваш все пак да се чудиш защо велики учени и философи търсят смисъла на живота и още не са го намерили. Ами, понякога той просто е под носа ни. Да, но ние май не виждаме по-далеч от него. В мигове на самота и болка се питаш защо ти е смисълът на живота, когато всичко може да е толкова просто... Когато невербалните усещания се обясняват по невербален начин, с невербално общуване. Понякога само да се усмихнем е достатъчно. Да обърнем внимание с поглед - също. Те обезоръжават импресионизма.

Хайде, подай ръка на импресиониста. Той е по-истински, отколкото ти смяташ. Подай ми ръка. И, както вече казах, това е напълно достатъчно.

Някак си усещам, че Господ ме гледа. Пускам кръста. Защото с тази ръка ще докосна същия - този, който ми вярва. Чувам стените да се смеят. Вече е шест сутринта. Виждам слънцето през мокрите от дъжда стъкла. Не съм сама. Мисля, че на пеперудата и поникнаха нови криле.

Благодаря, Самота, за подаръка. Благодаря, Болка, за уроците. Този път обаче, тази сутрин, те няма да ми трябват, защото пеперудата ще запърха в хармония със споделеното. Но не мисля, че отново ще завали в Пекин или където и да било. Просто целият свят ще бъде разтърсен от шепота на доверието.