Седя до прозореца и внимателно наблюдавам стичащите се капки дъжд по стъклото - едни се размазват, сливат се с други и продължават да криволичат заедно. Някои пък остават самички, спускат се стремително надолу и... бам! Разбиват се, мокрейки дървената рамка. Каква интересна мозайка се получава! Остава само да изникне отнякъде една фея, да чукне по прозореца с вълшебната си пръчка и да каже: "Ето ти инструкциите как да наредиш пъзела на живота. Започвай!"
Но такава фея не се появява. Може би защото и без нея ми е ясно, че трябва да подредя въпросния пъзел.
Вглеждам се в отражението си на стъклото. Дъждовните капки пораждат у мен илюзията, че лицето ми плаче с хиляди сълзи. И колкото повече се втренчвам, толкова по-реална ми изглежда картината.
Оприличавам тези малки частици на всичко, което познавам. Всичко, което някога е било част от живота ми. Не искам да си спомням. Но го правя... Бавно, една по една, в съзнанието ми изплуват безброй картини. Отминали случки, мисли и чувства.
И сяка ...