Леко притварям уморените си очи. В съзнанието ми изплува за пореден път твоят образ. Цялата настръхвам, сърцето ми се свива. Едвам вдигам отпуснатата си ръка и дърпам от горящата цигара. Не само дробовете, но и душата ми се изпълва с мрак. Отново виждам усмихнатото ти лице, вперил поглед в нея, жената, която обичаш, тази, която те има, момичето, което гледаш в очите и сякаш без думи ù казваш, че тя е единствената за теб. Отново в мен се сблъскват противоречиви чувства. Омраза, защото те има друга, но на лицето ми леко се изписва усмивка, защото може би си щастлив, а именно такъв искам да бъдеш. Но най-много надделява самосъжалението и собствените ми упреци, че не бях достатъчно силна и упорита в желанието си да те имам и не бях явно достатъчно красива за теб или може би прекалено различна от всички останали. Не обвинявам толкова теб, колкото самата себе си за поражението. Отваряйки очите си, изпълнени със солените сълзи на огорчението и поредния провален опит да изпитам малко от онова прекрасно чувство, наречено щастие, пред мен е безкрайното черно небе с хиляди блещукащи звезди. Мислите ми не спират да минават една след друга толкова бързо, че започвам да чувствам умора и облягам безжизненото си тяло на стената. Цигарата бавно догаря в ръката ми. За секунда всичко изчезва.    Единствената  мисъл, която не престава да изниква в съзнанието ми,  е „Никога няма да бъда щастлива и обичана.„ и се повтаря отново и отново след хилядите опити да намеря любовта и щастието в очите на някого. Думите започват да ме плашат все повече и повече, забиват се в мен като остри стрели. Нетърпима болка обсипва цялото ми тяло. Обречена съм да бъда нещастна и да нося този товар със себе си. Набиващото се в ушите ми тиктакане на часовника ми напомня, че отново е минало много време. С последни сили се добирам до леглото. Лягам и натежалите ми клепачи се затварят. Очаква ме поредната нощ, изпълнена с кошмари. Не ми остава друго, освен да посрещна утрешния ден с надеждата да ми донесе нещо добро. Но всичко се повтаря отново и отново…