Всяка нощ, преди да заспя, съзнанието ми ме отнася в стаята. Пусто помещение, в чийто бели стени сякаш са врязани картини. Бял таван и под, на пръв поглед създава усещане за модерна галерия, в която липсват дори хора, които да създадат поне капчица уют. Идва ти мисълта какво толкова си сторил на горката си личност, че решава точно по това време да те мъчи. Повторението не променя нищо. Кой реши, че бялото е символ на чистота, а не на безпределния страх, неизвестността, празнотата?

Но загледаш ли се в картините...

Капка искра, капка магия, капка кошмар, капка алхимия. Редица от различни светове.

От една страна - селска къщурка с голям двор, в него - черешово дърво, на което са се покатерили две деца и птички, безброй птички по клоните. Морски пейзаж, кораб сякаш тихо се задава от далечината. Сенчеста поляна с дребнички, танцуващи феи. Семейна вечеря в красив ресторант. Звезди, порой от звезди. Слънчогледово поле, в което са приседнали момче и момиче с цикламени шапки. Старинна библиотека с камина и кадифено кресло. Слънчева система с виолетов отблясък. Усмихната муцуна на котка. Ведрост и цветове.

От друга – мрак, пустош, самота и тъга. Тъмни нюанси преливат един в друг, напомнят за хаоса, за цялата обреченост и нещастие, сякаш Дяволът се е въплътил във всяка една. Разруха и самоунищожение. Носталгия с привкус на неосъществени копнежи. Тъжна, детска сълза. Частица изгубени дни. Сенките навяват, призовават, изискват, измъчват... Бягство от тях няма.

Всичко е в тази бяла стая. Добро и зло, красиво и грозно, щастие и тъга, смисъл и безнадежност, идеал и примирение... Преплитат се и открояват се. Накъде да поеме фантазията? В безсънната нощ изборът никога не спи.