Безтегловност
- Кафе или чай, или коняк, а може би eдно малко уиски? - пита ме сервитьорката. Младо момиче с изправена и читава походка, засмени очи и леко присвит поглед.
Имам среща с една непозната. По-скоро позната, но само като моя почитателка, по-точно на писаниците ми. Напоследък си мисля, че много хора от форумите очакват нещо ново и хубаво да напиша. Аз също го очаквам, но знам, че втората книга най-трудно се пише. И защо пък да я пиша, ако не ми иде отвътре.
Преди няколко дни отидох в една редакция, там ме посрещнаха много радушно. Но въпросът е как ще ме отпратят, когато за втори път ги посетя. И затова си мисля за това, как ни се случват нещата ”втория път”. Когато е преминал ентусиазмът от новото и неизпитано чувство, или опитът все още е много далеч в бъдещето. С две думи - когато сме прекрачили чертата и вече си мислим, че сме навлезли в материята. А дали не сме постоянно пред нея, какво е познанието, освен една необятност.
- Не, искам порция ентусиазъм, примесена с вдъхновение и жар - момичето ме гледа, сякаш съм извънземен.
А аз знам, че да напиша нещо хубаво, трябва да се отделя от земното, от себе си дори. И да наблюдавам света някакси отстрани.
Сега съм се приземил много яко, дано се отлепя някой ден отново.
Не че е задължително, но усещането е така вълнуващо и незабравимо.
Може пък и да се случи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Николов Всички права запазени
