Битовото не ме вълнува!

Не ме вълнува битовото, материалното и ежедневното! Безинтересно ми е! Няма я магията там, няма ги въображението и фантазията, в които всичко е възможно, няма ги творчеството и креативността , които намирам в изкуството! Битовото ми е скучно и досадно!  А добре ли е това, красива и възвишена представа за света ли е, или ми пречи да съществувам и функционирам нормално ? В моя случай е по-скоро второто, не ми позволява да се концентрирам върху простичките, практични неща и да съм по-ефективен и полезен, каквито са повечето хора, с които комуникирам! Тайно им завиждам и искам да съм като тях и да не ме глождят “големите въпроси” , да не ме преследва чувството, че съм безполезен, с това, което обичам да правя (да пиша и рисувам) и да съм в мир със себе си! Искам понякога, да мога да мисля и да се концентрирам само върху задачите си в ежедневието и искам понякога те да ме погълнат цял и да не се връщам в кожата си, където ме чакат недоразкритите истини, толкова въпроси и неизвестни, толкова травми и болка, от които не съм успял да се освободя още... Няма ли да е по-лесно така? Да не се тормозя с философски мисли за съществуването на живота, а да мисля например какво искам да си сготвя довечера и какви продукти ще ми трябват, за да го направя най-вкусно! Искам го, искрено го искам понякога и полагам усилия за да  го постигна , но нещо вътре недоволства! Нещо, като магнит тегли мислите ми обратно и саботира всичките ми опити да спра и да насоча вниманието си другаде! Много е дразнещо, повярвайте ми! Все едно някой постоянно те препъва и крещи за вниманието ти, като те сръчква в ребрата и не те оставя на спокойствие...

Днес сутринта имах простата задача да закарам колата на майка ми на ремонт в близък сервиз! Нищо работа - говориш с майсторите, те ти казват, ако искаш да напишеш на едно листче какви са проблемите, за да ги проверят и отстранят, след което оставяш ключа и телефонния си номер и готово! Ще ти се обадят щом са готови с автомобила, ще си платиш и ще го вземеш обратно! Просто нали? Просто, но за благословените хора , които притежават адекватно функциониращи мозъци! Аз първо отлагах ангажимента до последния момент, заради нежеланието ми да се отделя от компютъра си , писането и слушането на музика, което ми е далеч по-приятно и интригуващо. Щом накрая се насилих, с триста зора, да сляза до колата гумата беше спаднала и трябваше да я напомпя ! Тръгвам, но се сетих, че съм забравил да сложа капачката на вентила, та спрях и се върнах обратно! Списъкът , който съставих на майстора за ремонта , беше проверен от мен десет пъти за правописни грешки (сакън да не се изложа)  и дали не давам грешна информация за проблемите, които има колата , защото се познавам колко съм разсеян и отнесен. И през цялото време, ту се връщам в материалната действителност, ту акълът ми ме изтегля от нея и ме вкарва в “размисли и страсти”, по много по-интересни за мен, дълбоки теми... Отнесена работа! Смешно, странно, неудобно, нетипично, непрактично, но факт! Факт, с който се боря и губя, откакто се появи този проблем, вътре в мен! И през цялото време, нещо вътре  обвинява: “Защо си такъв бе ?!? С една кола не можеш да се оправиш, като хората! Има някои... правят си сами всичко и разбират, а ти разчиташ на другите и харчиш излишно пари! ” Ако мога да обобщя, то ще е със следното изречение: “Живея в постоянен вътрешен конфликт, сам със себе си, а умът ми вместо да играе на моя страна ми пречи!”

Неприятното в случая, е че от този мой ум зависи оцеляването ми и прехраната ми! Никой няма да ми плаща за да му философствам, никой няма да плати, за да чуе разсъжденията ми по дадена тема или да прочете нещо написано от мен! Щеше да ми плати и да ми е благодарен, ако можех да ремонтирам автомобила му и да му реша реален проблем! Затова понякога завиждам! Наивно съм си мислел дълго време, че с изкуството си мога да  изкарвам пари и да преживявам, но ударих на камък многократно и вече нямам вяра и надежда! Правя го, защото обичам да го правя, забавно ми е , интересно ми е и кара душата ми да пее и да се изпълва. А материалните неща съм занемарил и избягвам, понеже ми носят друг вид емоции от негативно естество. Тях правя с досада и нежелание, тикан от страха и тревогата , какво ще стане ако просто спра и се отдам изцяло на истинската си любов.  Не мисля за работа, не мисля за пари, не мисля за колата на майка ми и за задачите, които трябва да решавам, а мисля за изкуство, философия, езотерика и по всякакви духовни теми! Често се притеснявам , как ще преживявам за напред, ако не  променя този мой ум и не го вкарам там ,където си мисля, че му е мястото - в бита и в практичното... Притеснявам се, че ще се заровя в собствената си мръсотия, не дай си Боже в дългове и заеми, безработен и отхвърлен от обществото, останал стар, беден и сам, защото не съм се погрижил навреме за материалния аспект на съществуването си...

Може би още не съм видял истинската липса, не съм останал гладен и без покрив над главата си, и без любимия си компютър и удобната клавиатура, на която пиша постоянно, или пък без скъпия таблет, на който рисувам! Е, тогава сигурно ще спра да  философствам толкова и ще се хвана на работа! Сигурно така ще направя и сигурно ще съм дълбоко нещастен и неудовлетворен , а душата ми ще е една празна, тъмна дупка. Обстоятелствата са ме принуждавали да работя нещо, което никак не ми е било  присърце, и няколкото години прекарани там бяха емоционален ад! Сигурно на всички ни се е налагало... Понякога пък, обвинявам системата и начина по-който е устроен изкуственият, човешки свят и ценностите, които се пропагандират и рекламират, че щастието е в предметите (скъпите коли , къщи , техника , дрехи и бижута ), във физическата красота и перфектно тяло , или пък в успех в кариера и реализация. Това, което аз обичам да правя не се тачи и цени масово, а успелите в него са рядкост и са най-отдадените и надарените. Не виждам често обяви за работа от типа: “Търсим си човек, който има интересни, и понякога добри и дълбоки идеи , които успява да предаде и внуши, чрез рисуване и творческо писане ! Ние ще му помогне, той да разгърне потенциала си и ще го сложим в правилната среда от хора, за да може да цъфти и прогресира! ” Може би в един утопичен и по-човечен свят , такива обяви и възможности  щеше да има, но в нашия звучи абсурдно ! Пак вътрешен парадокс! Хем не харесвам материалното и битовото и го избягвам, хем го искам и ме е страх да не го изгубя и съсипя, и част от мен вижда че без него не може да се живее щастливо и удобно... Ама да е лесно нали? ... Да го има, но да е без толкова усилие и да не отнема цялото ми време, за да мога аз безгрижно да творя! Или най-добре друг да върши всичко неприятно и досадно, за да мога аз да правя това, което обичам! Нахални мечти! Срамувам се от себе си, но и не мисля че е добре да се самозалъгвам , че искам нещо различно...

Има ли място в суровия ни свят, за хора като мен? Ако някой знае, може ли да ми го посочи и да ме упъти? А съм сигурен, че не съм сам и има други, много други , които се чувстват така... Как да оцелея с моята нежна творческа душа, отнесен ум и интереси, които са толкова редки, непрактични и чужди на повечето хора? Трябва ли да се насилвам да не бъда себе си цял живот и да страдам от това? Или да се насилвам да робувам на материалното и битовото, от страх да не изпадна някъде по пътя? Това е моята смехотворна вътрешна дилема, на този етап от живота ми! Благодаря!